Роберт Харрис - Сянката

Ланг вероятно също бе видял Рут да го чака зад стъклото, защото изведнъж приветствено вдигна ръка, после слезе по стъпалата с изящната походка на танцьор. Стъпи долу и вече беше изминал десетина метра към терминала, когато техникът извика „Адам!“ и размаха ръка. Имаше английски акцент и Ланг сигурно разпозна гласа на сънародник, защото внезапно се отдели от охранителите и тръгна срещу човека с протегната ръка. И така видях Адам Ланг за последен път: човек с вечно протегната ръка. Този образ е запечатан в ретината ми — устремената му сянка на фона на растящата топка от ослепително бял огън, която изведнъж го обгърна; а после имаше само летящи отломки, парещи песъчинки и камъчета, жарка въздушна вълна и подводната тишина на експлозията.

Ако се разстройвате дори и съвсем малко, че няма да видите отпечатано името си или че не са ви поканили за представянето на книгата, животът ви като автор в сянка ще бъде непоносим.

„Писане в сянка“

След онзи първоначален ослепителен блясък не видях нищо повече — очите ми бяха пълни с кръв и стъкла. Силата на взрива ни отхвърли назад. Както узнах по-късно, Амелия си ударила главата в ръба на едно кресло и загубила съзнание, докато аз лежах на пътеката в мрак и безмълвие дълги минути или часове. Не усещах болка освен само веднъж, когато една от секретарките настъпи дланта ми с острото си токче, бързайки да избяга от самолета. Но не виждах и щяха да минат часове, преди да започна да чувам. Дори и днес от време на време ушите ми започват да бучат. Това ме откъсва от света като смущения в ефира. Вдигнаха ме и ми биха великолепна инжекция с морфин, който избухна като топъл фойерверк в мозъка ми. После хеликоптерът ме откара заедно с другите оцелели в една болница недалеч от Бостън — както се оказа, съвсем близо до мястото, където живееше Емет.

Случвало ли ви се е като дете тайно да извършите нещо, което е изглеждало страшно лошо, и сте били сигурни, че ще ви накажат заради него? Аз помня как строших една от безценните дьлгосвирещи плочи на баща ми и тихомълком я прибрах обратно в обложката. Дни наред живях в ужас, убеден, че възмездието ще ме сполети всеки момент. Но така и не се случи нищо. Когато събрах смелостта да погледна отново, от плочата нямаше и следа. Сигурно бе видял, че е счупена, и я беше изхвърлил.

Подобни чувства изпитвах след убийството на Адам Ланг. През следващите дни, докато лежах с превързано лице в болницата, а отвън в коридора дежуреше полицай, непрестанно прехвърлях в главата си събитията от последната седмица и винаги ми се струваше сигурно, че няма да изляза жив. Ако се позамислите, няма по-удобно място за ликвидиране на човек от болницата — там вероятно това е едва ли не рутина. А има ли по-добри убийци от лекарите?

Но в крайна сметка стана точно както със строшената плоча. Не се случи нищо. Още преди да прогледна, специален агент Мърфи от бостънската централа на ФБР деликатно ме разпита какво си спомням. На другия ден, когато свалиха превръзките от очите ми, Мърфи дойде отново. Приличаше на млад мускулест свещеник във филм от петдесетте години и този път го придружаваше навъсен англичанин от британските служби за сигурност MI5, чието име така и не разбрах — най-вероятно защото не ми се полагаше.

Показаха ми снимка. Зрението ми още бе замъглено, но все пак успях да разпозная смахнатия, когото бях срещнал в хотелския бар и който стоеше на самотна стража под библейския лозунг в началото на отклонението към имението на Райнхарт. Казаха, че името му е Джордж Артър Боксър, бивш майор от британската армия, чийто син бил убит в Ирак, а съпругата му загинала шест месеца по-късно при самоубийствен атентат в Лондон. В лабилното си състояние майор Боксър решил, че Адам Ланг лично е отговорен за нещастието, и го издебнал на Мартас Винярд веднага след съобщенията във вестниците за смъртта на Макейра. Имал богат опит с мунициите и в разузнаването. От сайтовете на ислямски екстремисти изучил тактиките на атентаторите самоубийци. Наел къщичка в Оук Блъфс, набавил солидни запаси от водороден прекис и хербициди и превърнал мястото в малка фабрика за домашни експлозиви. Не е било трудно да разбере кога Ланг се завръща от Ню Йорк, виждайки как бронираната кола отива към аерогарата да го посрещне. Никой нямал ясна представа как се е промъкнал на летището, но било тъмно, около пистите имало цели шест километра ограда, а експертите твърдо смятали, че бронираната кола и четиримата агенти от специалните служби са достатъчна гаранция за сигурност.