Роберт Харрис - Сянката

Замислих се. Всъщност размишлявах над това още откакто упойката се разсея. По-лошо от болката в очите и бученето в ушите, по-лошо дори от страха, че няма да напусна жив болницата, бе чувството за вина. Може да изглежда странно след всичко, което научих, но не можех да си изградя каквото и да било оправдание или неприязън към Ланг. Нямаше друг виновен освен мен. Въпросът не беше в това, че предадох клиента си в професионален и личен план — всичко опираше до веригата от събития, която задействах. Ако не бях отишъл при Емет, Емет нямаше да се свърже с Ланг и да го предупреди за снимката. Тогава може би Ланг нямаше да настоява да отлети още същата вечер за Мартас Винярд, за да се срещне с Рут. Не би се наложило да му кажа за Райкарт. И тогава, и тогава… Тази мисъл ме глождеше непрестанно, докато лежах в мрака.

Просто не можех да прогоня спомена колко смазан изглеждаше той в самолета през онези последни минути.

Мисис Блай се чуди дали мистър Ланг не е разпознал убиеца и не е тръгнал нарочно към него, знаейки, че може да стане нещо подобно…

— Да — казах на Рик. — Да, харесвах го.

— Е, виждаш ли? Дължиш му го. А има и още едно съображение.

— Какво?

— Сид Крол казва, че ако не си изпълниш договорното задължение да довършиш книгата, ще те съдят до дупка.

Завърнах се в Лондон и през следващите седмици почти не напуснах апартамента си. Само веднъж, в началото, отидох на вечеря с Кейт. Срещнахме се в един ресторант до Нотинг Хил Гейт, на половината път между домовете ни — територия, неутрална като Швейцария и също толкова скъпа. Начинът, по който загина Ланг, сякаш бе укротил дори нейната войнственост, а навярно и мъничко я ласкаеше мисълта, че се среща с очевидец като мен. Бях отхвърлил две молби за интервюта, тъй че ако не се броят хората от ФБР и MI5, тя бе първият човек, на когото описах какво се е случило. Отчаяно жадувах да й разкажа за последния си разговор с Ланг. И щях да го направя. Но както става най-често, тъкмо се готвех да подхвана темата, сервитьорът дойде да обсъдим десерта, а когато си тръгна, Кейт заяви, че първо искала да ми каже нещо.

Оказа се сгодена.

Признавам, че бях потресен. Не харесвах другия мъж. Ако спомена името му, веднага ще се сетите — едър, красив, одухотворен. Специализира се в кратки полети до най-гадните кътчета на света, откъдето се връща с трогателни разкази за човешки страдания, най-вече за своите собствени.

— Поздравления — казах аз.

Не поръчахме десерт. Нашата дружба, нашата връзка, нашето нещо — каквото и да бе то — свърши десет минути по-късно с мимолетна целувка по бузата на тротоара пред ресторанта.

— Щеше да ми казваш нещо — сети се тя, точно преди да седне в таксито. — Извинявай, че те прекъснах. Само че, нали разбираш, не исках разговорът да стане твърде личен, без да ти кажа как стоят нещата с мен и…

— Няма значение — казах аз.

— Сигурен ли си? Виждаш ми се… различен.

— Нищо ми няма.

— Ако някога ти потрябвам, винаги съм насреща.

— Насреща? — повторих аз. — Не знам за теб, но аз в момента съм тук. Къде е това „насреща“?

Отворих й вратата на таксито. Неволно чух, че адресът, който даде на шофьора, не беше нейният.

След това се скрих от света. Всеки буден час прекарвах с Ланг и сега, след като вече бе мъртъв, внезапно открих, че съм успял да чуя гласа му. Всяка сутрин сядах пред компютъра като пред маса за спиритични сеанси. Ако пръстите ми изпишеха изречение, което звучеше зле, усещах почти физически как ги притегля бутонът за изтриване. Чувствах се като сценарист, пишещ реплики за особено капризна звезда — знаех, че едно може да каже, а друго не; че една сцена може да изиграе, а друга никога.

За основа запазих шестнайсетте глави на Макейра и работех, без да се откъсвам от ръкописа; целта ми бе да го пренапиша изцяло и докато мозъкът и пръстите ми го прехвърлят в компютъра, да окастря тромавите клишета на моя предшественик. Разбира се, не споменавах за Емет, отрязах дори невинния цитат от началото на последната глава. Образът на Ланг, който представях пред света, отговаряше почти изцяло на ролята, която винаги предпочиташе да играе — нормален човек, попаднал в политиката едва ли не по случайност и стигнал до върха само защото не е нито сектант, нито идеолог. Уредих проблема с хронологията, като приех предположението на Рут, че Ланг е потърсил в политиката утеха за тежката си депресия веднага след пристигането си в Лондон. Всъщност вече не се налагаше да наблягам на страданията. В края на краищата Ланг беше мъртъв и от цялата книга лъхаше предчувствието какво ще го сполети, тъй че според мен читателите вампири би трябвало да останат доволни. Все пак си струваше да вмъкна две-три страници с героична борба срещу душевните несгоди и т. н., и т. н.