Роберт Харрис - Сянката

В привидно досадната политическа дейност аз открих утеха за болката. Открих стремежи, приятелства, поле за желанието си да се срещам с нови и нови хора. Открих кауза, по-голяма от мен самия. И най-вече открих Рут…

В моя разказ за неговия живот политическата активност на Ланг започваше истински едва след като Рут бе почукала на вратата му две години по-късно. Звучеше правдоподобно. Кой знае, можеше и да е вярно.

Започнах да пиша „Мемоарите на Адам Ланг“ на десети февруари и обещах на Мадокс да приключа цялата книга — всичките 160 000 думи — до края на март. Това означаваше, че трябва да произвеждам по 3400 думи дневно. Всеки ден. На стената бях закрепил график и всяка сутрин отбелязвах напредъка. Чувствах се като капитан Скот на връщане от Южния полюс: трябваше всеки ден да изминавам определеното разстояние, иначе щях безнадеждно да изостана и да загина сред бялата пустиня от празни страници. Работата беше особено трудна, тъй като от текста на Макейра не можеше да се запази почти нито ред, освен — колкото и да е странно — самият край на ръкописа, който някога ме беше накарал да изстена на глас: Ние с Рут гледаме в бъдещето, каквото и да ни носи то. Четете, гадове, помислих си аз, докато печатах тия думи вечерта на трийсети март, четете и да видим дали ще затворите книгата, без да се просълзите.

Добавих „КРАЙ“, после… после изпаднах в нервна криза.

Изпратих едно копие на ръкописа в Ню Йорк и друго в лондонската централа на фондация „Адам Ланг“ лично до мисис Рут Ланг — или, както би било по-редно да я нарека по онова време, до баронеса Ланг от Колдърторп, защото в знак на национална почит правителството току-що й беше осигурило място в Камарата на лордовете.

Нямах никакви вести за Рут след атентата. Бях й писал още докато лежах в болницата — едно от стоте хиляди съболезнователни послания, които бе получила според пресата, — затова не се изненадах, че получих само стандартен отговор с благодарности. Но седмица след изпращането на ръкописа пристигна саморъчно написан текст върху лист за писма с червения герб на Камарата на лордовете.

Ти стори вс., което очаквах от теб — и дори повече! Успя прекрасно да уловиш гласа му и да го съживиш — целия му великолеп. хумор, състрадание и енергия. Моля те, ела да се видим в КЛ, когато ти остане своб. момент. Би било чудесно да си поговорим. Мартас Винярд сякаш е мн. отдавна и мн. далеч! Бог да те благослови за таланта. И това е истинска книга!!!

С обич, Р.

Мадокс бе също тъй възторжен, макар и без обич. Първият тираж щеше да бъде четиристотин хиляди бройки. Предвиждаше се книгата да излезе в края на май.

Край. Работата бе свършена.

Не след дълго осъзнах, че не съм добре. Дотогава навярно ме крепеше Ланг с „целия му великолеп. хумор, състрадание и енергия“, но щом веднъж го изкарах от себе си, рухнах като изпразнен костюм. Години наред бях оцелявал, вмъквайки се в живота на човек след човек. Но Рик настоя да изчакаме, докато публикуват мемоарите на Ланг — моя „голям удар“, както ги нарече, — преди да договори нови и по-добри ангажименти. В резултат за пръв път, откакто се помнех, останах без работа. Налегна ме убийствена комбинация от летаргия и паника. Едва намирах сили да изпълзя от леглото около обяд, а после се просвах по халат на дивана и гледах телевизия. Почти не се хранех. Престанах да отварям писма и да вдигам телефона. Не се бръснех. Излизах за по-дълго от апартамента само в понеделник и четвъртък, за да не се срещам с чистачката — исках да я уволня, но не ми стигна смелост, — и тогава седях в парка, ако времето беше хубаво, или в близкото мръсно кафене, ако валеше; в Англия времето рядко е хубаво.

И все пак по някакъв странен начин, докато потъвах в това вцепенение, непрестанно бях развълнуван. Дреболиите нарастваха неимоверно. Тревожех се за най-банални неща — например къде съм прибрал чифт обувки или дали е разумно да държа всичките си пари в една банка. Нервите се отразяваха и на здравето ми; треперех, често се задъхвах и точно в това състояние една късна вечер, около два месеца след завършването на книгата, направих едно откритие, което ми се стори катастрофално.

Бях свършил уискито и знаех, че разполагам с около десет минути, за да стигна до малкия супермаркет на Ладбрук Гроув, преди да затвори. Беше дъждовен и мрачен ден в края на май. Грабнах някакво сако и едва на слизане по стълбището осъзнах, че е същото, което носех, когато убиха Ланг. Отпред беше разкъсано и изцапано с кръв. В единия джоб открих записа на последния ми разговор с Адам, а в другия ключовете на джипа.