Роберт Харрис - Сянката

— Добре — каза тя и щракна пудриерата. — Да вървим.

Тръгнахме по „Уайтхол“ през пролетните тълпи от туристи.

— Значи в крайна сметка все пак си поканен? — попита Амелия.

— Не, не съм. Изненадва ме, че са поканили теб.

— О, не е толкова странно — каза тя, полагайки усилия да говори небрежно. — Тя спечели, нали? Сега е национална икона. Скърбящата вдовица. Нашата собствена Джаки Кенеди. Няма нищо против да се мотая наоколо. Вече не представлявам заплаха; просто боен трофей на парадното шествие.

Пресякохме улицата.

— Чарлс Пети е излязъл през онзи прозорец, за да бъде екзекутиран — посочи Амелия. — Чудя се как някой не е усетил аналогията.

— Няма вече свестни сътрудници — казах аз. — По твое време не би се случило.

Още щом влязохме, разбрах, че е било грешка да дойда. Амелия трябваше да отвори куфарчето си пред охраната. Моите ключове задействаха металодетектора и се наложи да ме претърсят. Добре сме се наредили, помислих си аз, докато стоях с разперени ръце и чужди пръсти опипваха слабините ми, щом вече не можеш и на коктейл да отидеш, без да те обискират.

В обширното пространство на Банкетинг Хаус ни посрещна шумотевица от разговори и стена от обърнати гърбове. Бях се зарекъл никога да не посещавам представяния на собствените ми книги и сега си спомних защо. Авторът в сянка е също тъй нежелан, както незаконна рожба на младоженеца сред гостите на изискана сватба. Не познавах никого.

Сръчно грабнах от един минаващ сервитьор две чаши шампанско и подадох едната на Амелия.

— Не виждам Рут — казах аз.

— Сигурно е в най-гъстата навалица — отвърна тя. — Наздраве.

Чукнахме се. Шампанско — според мен е по-гадно и от бялото вино. Но явно нямаше друго за пиене.

— Всъщност ако приемаш критика, точно Рут липсва в книгата.

— Знам — казах аз. — Исках да пиша повече за нея, но тя не пожела.

— Е, жалко. — Питието сякаш придаде дързост на предпазливата мисис Блай. Или може би фактът, че между нас вече имаше връзка. В края на краищата нали бяхме оцелели — оцелели след сблъсъка със семейство Ланг. Така или иначе, тя се приведе към мен и ме облъхна с познатия парфюм. — Обожавах Адам и мисля, че той имаше същите чувства към мен. Но не си правех илюзии: никога нямаше да я напусне. Каза ми го по време на онова последно пътуване към аерогарата. Те бяха идеален екип. Той знаеше много добре, че без нея щеше да бъде нищо. Каза ми го напълно ясно. Беше й задължен. Не той, а тя разбираше тънкостите на властта. Отначало само тя имаше връзки в партията. Всъщност знаеш ли, че именно тя е трябвало да влезе в парламента? Не той. Не го пише в твоята книга.

— Не знаех.

— Адам ми разказа веднъж. Не е широко известно. Аз поне не съм го виждала написано никъде. Доколкото разбрах, мястото в парламента първоначално било предвидено за нея, само че в последния момент тя се отказала и му го отстъпила.

Спомних си разговора с Райкарт.

— Депутатът от Мичиган — прошепнах аз.

— Кой?

— Мястото в парламента било на някой си Гифън. Толкова проамерикански настроен, че го наричали „депутатът от Мичиган“. — Нещо тревожно се размърда в главата ми. — Може ли да ти задам един въпрос? Преди да убият Адам… защо толкова искаше да държиш ръкописа под ключ?

— Казах ти — въпрос на национална сигурност.

— Но в него нямаше нищо. Знам по-добре от когото и да било. Изчел съм по десет пъти всяка досадна дума.

Амелия се озърна. Все още бяхме встрани от тълпата. Никой не ни обръщаше внимание.

— Между нас казано — тихо изрече тя, — не само ние се тревожехме. Явно и американците имаха едно наум. Както чух, казали на MI5, че в самото начало на ръкописа може да има потенциална заплаха за националната сигурност.

— Откъде са разбрали?

— Знае ли някой? Мога само да ти кажа, че веднага след смъртта на Майк настояха книгата да се охранява най-строго, докато не я проверят.

— И провериха ли я?

— Нямам представа.

Отново си спомних срещата с Райкарт. Какво твърдеше, че му е казал Макейра по телефона точно преди да умре? Ключът към всичко е в автобиографията на Ланг — всичко е там, в първото изречение.

Означаваше ли това, че са подслушвали разговора?

Усещах, че току-що се е променило нещо важно — че част от моята Слънчева система е полетяла по различна орбита, — но не схващах какво точно. Трябваше да избягам някъде на спокойствие и да обмисля нещата, без да бързам. Но вече долавях, че звуковият фон на приема се е променил. Глъчката стихваше. Хората шъткаха. Някой гръмогласно извика „Тишина!“ и аз се обърнах. В края на залата, срещу големите прозорци недалеч от нас, Рут Ланг стоеше търпеливо на нисък подиум с микрофон в ръката.