Роберт Харрис - Сянката

— Благодаря — каза тя. — Много ви благодаря. И добър вечер. — Замълча и над събраните триста гости се разстла мъртвешка тишина. Тя си пое дъх. Гласът й пресекваше. — Адам ми липсва непрестанно. Но никога тъй силно, както тази вечер. Не просто защото сме се събрали да представим неговата великолепна книга и той би трябвало да е тук, за да сподели с нас радостта от изминатия път, а защото бе тъй ненадминат в речите, а аз съм безнадеждна.

Изненадах се колко професионално поднесе последните думи, как наду балона на емоционалното напрежение и после го спука. Тук-там се разнесоха смехове. Тя изглеждаше много по-уверена пред хората, отколкото си я спомнях, сякаш отсъствието на Ланг й бе отворило пространство за растеж.

— Затова — продължи Рут — ще ви успокоя, че няма да държа реч. Просто искам да благодаря на няколко души. Искам да благодаря на Марти Райнхарт и Джон Мадокс — те са не само чародеи на книгоиздаването, но и страхотни приятели. Искам да благодаря на Сидни Крол за неговото остроумие и мъдрите му съвети. И ако ви се стори, че за мемоарите на един британски премиер са помогнали само американци, искам да благодаря конкретно и най-много на Майк Макейра, който, уви, също не може да бъде сред нас. Майк, ти си в нашите мисли.

Из голямата зала се разнесоха традиционните възгласи на одобрение.

— А сега — каза Рут — разрешете ми да предложа тост за онзи, на когото наистина трябва да благодарим. — Тя вдигна чашата си с екологичен портокалов сок или нещо подобно. — В памет на един велик мъж, голям патриот, чудесен баща и великолепен съпруг — за Адам Ланг!

— За Адам Ланг! — провикнахме се в хор всички и започнахме да ръкопляскаме, после удвоихме усилията, докато Рут кимаше грациозно към всички посоки на залата, включително и към нас. В този момент ме зърна, присви очи, но се опомни, усмихна се и приветствено надигна чаша към мен.

После бързо слезе от подиума.

— Веселата вдовица — изсъска Амелия. — Траурът й отива, не смяташ ли? С всеки ден разцъфтява.

— Имам чувството, че идва насам — казах аз.

— Мамка му — рече Амелия и пресуши чашата. — В такъв случай изчезвам. Искаш ли да вечеряме заедно?

— Амелия Блай, на среща ли ме каниш?

— Ще те чакам навън след десет минути. Фреди! — подвикна тя. — Радвам се да те видя.

Още докато Амелия се отдалечаваше да поговори с някого, тълпата пред мен се разцепи и от нея изникна Рут. Нямаше нищо общо с последния път, когато я бях видял — лъскава коса, гладка кожа, отслабнала от скръбта фигура, вмъкната в нещо изящно от черна коприна. Сид Крол вървеше плътно зад нея.

— Здравей — каза тя.

Хвана ме за ръце и ме целуна — всъщност не беше целувка, а само леко докосване с косата по двете бузи.

— Здравей, Рут. Здравей, Сид.

Кимнах му. Той ми намигна.

— Чух, че не понасяш такива приеми — каза Рут, като продължаваше да стиска ръцете ми и ме гледаше с блестящите си черни очи, — иначе щях да те поканя. Получи ли писъмцето ми?

— Получих го. Благодаря.

— Но не ми се обади!

— Не знаех дали не ме каниш само от любезност.

— Любезност! — Тя укорително тръсна ръцете ми. — Че кога съм била любезна? Трябва непременно да дойдеш.

После направи онова, което големите хора винаги вършат, когато общуват на приеми с мен — погледна през рамото ми. И почти веднага различих съвсем ясно как в очите й трепна страх, последван от едва доловимо поклащане на главата. Издърпах ръце, завъртях се и видях Пол Емет. Беше само на три крачки от нас.

— Здравейте — каза той. — Мисля, че сме се срещали.

Обърнах се към Рут. Мъчех се да говоря, но от устата ми не излизаше нито дума.

— Ъъъ — измънках аз. — Ъъъ…

— Пол ми беше наставник — спокойно обясни тя, — докато учех в Харвард със стипендия „Фулбрайт“. Трябва да си поговорим.

— Ъъъ…

Отстъпих заднишком. Блъснах се в един човек, който сръчно отдръпна чашата си и шеговито ме посъветва да внимавам. Рут говореше нещо, Крол също, но не ги чувах през бученето в ушите си. Видях Амелия да ме гледа втренчено, безпомощно махнах с ръце и избягах от залата, изтичах през фоайето и изскочих навън сред кухото имперско величие на „Уайтхол“.

Щом излязох, веднага разбрах, че е гръмнала поредната бомба. Чувах в далечината сирени, а някъде иззад Националната галерия вече се вдигаше стълб черен дим, пред който Колоната на Нелсън изглеждаше като кибритена клечка. Затичах към Трафалгар Скуеър и най-невъзпитано изскочих пред една възмутена двойка, за да им отнема таксито. Из целия център на Лондон преграждаха пътищата за бягство, сякаш искаха да спрат горски пожар. Завихме по някаква еднопосочна улица, но в друтия край полицаите вече разпъваха жълта лента. Шофьорът превключи на задна, тласъкът ме отхвърли напред, към ръба на седалката, и така останах до края на пътуването, вкопчен в дръжката над вратата, докато криволичехме и лъкатушехме на север по задните улички. Когато пристигнахме, платих на човека двойно.