Роберт Харрис - Сянката

Колата! Напълно бях забравил за нея. Още стоеше паркирана на летище „Логан“! Паркингът струваше осемнайсет долара дневно! Сигурно дължах хиляди !

Несъмнено за вас — а днес и за мен — тази паника изглежда нелепа. Но тогава хукнах с разтуптяно сърце нагоре по стъпалата. В Ню Йорк минаваше шест вечерта и в Райнхарт Корпорейшън бяха приключили работния ден. Къщата на Мартас Винярд също не отговаряше. В отчаянието си позвъних на Рик и без предисловия почнах да бъбря подробно за кризата. След около трийсет секунди той грубо ми нареди да млъкна.

— Уредено е преди седмици. Хората от паркинга се усъмнили и викнали ченгетата, а те позвънили в офиса на Райнхарт. Мадокс платил сметката. Не исках да те безпокоя, защото знаех, че си зает. А сега слушай, приятелю. Имам чувството, че страдаш от тежък шок. Трябва ти помощ. Познавам един психоаналитик…

Затворих.

Когато най-сетне заспах на дивана, навести ме познатият сън с Макейра — онзи, в който той се носеше напълно облечен във водата до мен и ми казваше, че няма да се справи: Продължавай без мен. Но този път, вместо да се събудя, сънят продължи. Една вълна понесе Макейра с тежкия му дъждобран и гумените ботуши все по-далеч и по-далеч, докато накрая той се превърна в неясен силует, който лежеше по очи сред плитката пяна и бавно се плъзгаше напред-назад по мокрия пясък. Газейки през водата, аз пристъпих към него, пъхнах ръка под масивното тяло и с върховно усилие го преобърнах — и изведнъж се оказа, че Макейра ме гледа гол от бяла мраморна плоча, а Адам Ланг се навежда над него.

На другата сутрин излязох рано и тръгнах към метрото. Всъщност не е трудно човек да се самоубие, мислех си аз. Един бърз скок пред идващата мотриса, после забрава. Далеч по-добре, отколкото да се удавиш. Но импулсът не трая дълго, най-вече защото не можех да понеса мисълта, че някой ще трябва да чисти след мен. (Откриха главата му върху покрива на терминала…) Вместо това се качих в мотрисата и пътувах до последната станция в Хамърсмит, после минах на другата платформа. Движението е най-доброто лекарство против депресия, реших аз. Трябва да се движиш. На Ембанкмънт пак смених и продължих към Мордьн, което винаги ми се е струвало на края на света. Минахме Балам и две спирки по-късно слязох.

Не ми отне много време да открия гроба. Спомних си думите на Рут, че погребението е било в Стретъм. Попитах и един служител ме упъти към мястото. Минавах край ангели с криле на лешояди и обрасли в мъх ангелчета с лишеи по къдриците, викториански саркофази колкото градинарски бараки и кръстове с гирлянди от мраморни рози. Но приносът на Макейра за този некропол се оказа типично скромен. Нямаше цветисти сентенции — „Не казвай, че борбата е напразна“ или „Хвала на теб, служителю достойни“. Само варовикова плоча с името и годините.

Беше пролетно утро, замаяно от полени и бензинови изпарения. В далечината колите се носеха по Гарат Лейн към Централен Лондон. Клекнах и притиснах длани в роената трева. Както вече казах, не съм суеверен, но в онзи момент усетих как ме пронизва облекчение, сякаш бях затворил някакъв кръг или изпълнил важна задача. Усещах, че той е искал да дойда тук.

Точно тогава забелязах подпряно на камъка, полузакрито от избуялата трева, малко букетче повехнали цвета. Към него бе прикрепена картичка, изписана с елегантен почерк, едва различим след проливните лондонски дъждове:,В памет на един добър приятел и верен колега. Почивай в мир, скъпи Майк. Амелия“.

Когато се върнах в апартамента, позвъних на мобилния й телефон. Амелия сякаш не се изненада.

— Здравей — каза тя. — Тъкмо си мислех за теб.

— Защо така?

— Чета твоята книга… книгата на Адам.

— И какво?

— Добра е. Не, повече от добра. Само едно си пропуснал, струва ми се.

— Какво?

— О, няма значение. Ще ти кажа, ако се видим. Може би ще успеем да си поговорим на приема довечера.

— Какъв прием?

Тя се разсмя.

— Твоят прием, глупчо. Представянето на твоята книга. Не ми казвай, че не са те поканили.

Отдавна не бях разговарял с никого. Трябваха ми една-две секунди, за да отговоря.

— Не знам дали са ме поканили, или не. Честно казано, отдавна не съм си проверявал пощата.

— Сигурно имаш покана.

— Не разчитай. Кой знае защо, авторите никак не обичат техните сенки да ги зяпат през шведската маса.

— Е, авторът няма да присъства, нали? — каза тя. Опитваше се да е духовита, но шегата прозвуча отчаяно фалшиво и кухо. — Трябва да дойдеш, независимо дали си поканен, или не. Всъщност, ако наистина не си поканен, можеш да дойдеш с мен. На моята покана пише „Амелия Блай с придружител“.