Роберт Харрис - Сянката

Емет… Емет… името ми беше познато отнякъде. Натъпках писмата обратно в кутията и се върнах в колата. Отворих куфара, извадих пратката до Макейра и десет минути по-късно открих онова, което си спомнях смътно. П. Емет (колеж „Сейнт Джонс“) беше един от участниците в представлението на „Футлайтс“, заснет заедно с Ланг. Изглеждаше най-възрастен в групата — онзи, когото бях помислил за завършил студент. Имаше по-къса коса от останалите и по-благопристоен вид, „дърво“ според тогавашния жаргон. Дали това бе довело Макейра дотук — поредното проучване за кеймбриджките години? Сега си припомнях, че Емет се споменаваше и в мемоарите. Взех ръкописа и прелистих раздела за студентските времена на Ланг, но не срещнах името му. Беше цитиран едва в началото на последната глава:

Професор Пол Емет от Харвард пише за уникалната роля на англоезичните народи в разпространяването на демокрацията по света: „Докато тези нации са единни, свободата е в безопасност; разколебаят ли се, тиранията набира сила. „Изцяло споделям това убеждение.

Катерицата отново се появи край пътя и ме изгледа злобно.

Странно: тази дума би изразила най-точно чувствата ми в онзи момент. Странно.

Не знам колко време седях така. Спомням си, бях тъй унесен в мисли, че забравих да включа парното, и едва когато чух да наближава друга кола, осъзнах колко съм се вкочанил. Погледнах в огледалото и видях двойка фарове, после край мен мина малък японски автомобил. Зад волана седеше тъмнокоса жена на средна възраст, а до нея мъж на около шейсет години с очила, сако и вратовръзка. Той се завъртя да ме погледне и веднага разбрах, че е Емет не защото го разпознах (просто нямаше начин), а защото не можех да си представя кой друг би минал по толкова уединен път. Колата спря в началото на алеята и видях как Емет слезе да прибере пощата. Отново погледна към мен и си помислих, че ще дойде да ме попита какво търся. Но той се върна в колата, която продължи напред и изчезна от поглед, вероятно към къщата.

Натъпках в ръчната си чанта снимките и страницата от ръкописа, отпуснах на съпрузите десетина минути да отключат и да се настанят, после запалих двигателя и подкарах към портата. Този път, когато натиснах звънеца, отговорът дойде незабавно:

— Ало.

Гласът беше женски.

— Мисис Емет ли е?

— Кой се обажда?

— Възможно ли е да поговоря с професор Емет?

— Много е уморен.

Имаше провлачен глас, нещо средно между английска аристократка и хубавица от южните щати, а металното звучене на интеркома подсилваше този ефект: Мнооеумрен.

— Няма да му отнема много време.

— Имате ли уговорка?

— Става дума за Адам Ланг. Помагам му в писането на мемоари.

— Един момент, моля.

Знаех, че сигурно ме наблюдават с видеокамерата. Опитах се да заема успокояваща поза. Когато интеркомът запращя отново, чух мъжки глас с американски акцент — звучен, сочен, актьорски.

— Говори Пол Емет. Мисля, че сте допуснали грешка.

— Ако не греша, учили сте в Кеймбридж заедно с мистър Ланг.

— Да, бяхме там по едно и също време, но не претендирам да го познавам.

— Имам ваша снимка заедно с него в представление на „Футлайтс“.

Настана дълго мълчание.

— Елате.

Чух вой на електромотор и портата бавно се разтвори.

Докато карах по алеята, голямата триетажна къща постепенно изникна иззад дърветата: централна част от сив камък и две дървени крила, боядисани в бяло. Повечето прозорци бяха сводести, с малки квадрати от релефно стъкло и големи капаци. Не личеше кога е построена — може би преди шест месеца или преди сто години. Няколко стъпала водеха към веранда с колони, където ме чакаше самият Емет. Размерите на имението и околната гора създаваха чувство за уединение. За цивилизацията напомняше само бръмченето на невидим самолет, слизащ през ниските облаци към летището. Паркирах пред гаража до колата на Емет и слязох с чанта в ръка.

— Ще ме извините, ако ви се сторя малко замаян — каза Емет, след като се здрависахме. — Току-що долетяхме от Вашингтон и съм изморен. Обикновено не приемам никого без уговорка. Но вие споменахте някаква снимка и това определено разпали любопитството ми.

Обличаше се също тъй прецизно, както говореше очила с модерни дизайнерски рамки от черупка на костенурка, тъмносиво сако, бледосиня риза, яркочервена връзка с изображения на летящи фазани; от малкото джобче на сакото стърчеше кърпичка със същия мотив. Сега, от по-близо, разпознавах във възрастния мъж някогашния младеж; възрастта го бе променила само леко. Той не откъсваше поглед от чантата ми. Знаех, че иска да извадя снимката още тук, на верандата. Но не бях чак толкова наивен. Чаках, продължавах да чакам и накрая той се видя принуден да каже: