Роберт Харрис - Сянката

— Добре. Заповядайте, моля.

Вътре имаше лакирани дървени подове и миришеше на восъчен препарат за мебели и сушени цветя. Наоколо цареше хладната атмосфера на необитаемо жилище. На стълбищната площадка гръмко тиктакаше огромен старинен часовник. Чувах как в някоя от стаите жена му говори по телефона.

— Да — каза тя. — В момента е тук.

После навярно се отдалечи. Гласът й стана неясен и след това съвсем заглъхна.

Емет затвори външната врата.

— Може ли? — попита той.

Извадих фотографията от театралното представление и му я подадох. Той вдигна очилата към сребристите кичури над челото си и пристъпи до прозореца. Изглеждаше в добра форма за възрастта си и аз предположих, че редовно спортува — може би скуош и при всяко положение голф.

— Я виж ти! — Той вдигна черно-бялата снимка към бледите зимни лъчи, завъртя я насам-натам и хвърли изпитателен поглед покрай дългия си аристократичен нос като експерт, проверяващ картина за автентичност. — Изобщо не си спомням.

— Но сте вие, нали?

— О, да. През шейсетте години бях в ръководството на „Драмат“. Представяте си какви времена бяха. — Той отправи тих съзаклятнически смях към своя младежки образ. — О, да.

— „Драмат“?

— Извинявайте. — Емет откъсна очи от снимката. — Йейлското драматично дружество. Надявах се да запазя театралните си интереси в Кеймбридж и когато отидох там да подготвям докторска дисертация. Уви, изкарах само един сезон във „Футлайтс“, преди натоварването да сложи край на артистичната ми кариера. Може ли да я задържа?

— За съжаление не. Но съм сигурен, че мога да ви набавя копие.

— Ще го направите ли? Би било много любезно. — Той завъртя снимката и огледа гърба й. — „Кеймбридж Ивнинг Нюз“. Трябва да ми кажете как я открихте.

— С удоволствие — съгласих се аз.

И отново изчаках. Беше като игра на карти. Той не отстъпваше нито крачка, докато не го принудех. Големият часовник отмерваше звучно секундите.

— Заповядайте в кабинета ми — каза Емет.

Той отвори една врата и аз го последвах в стая, излязла сякаш от клуб на лондонски интелектуалци: тъмнозелени тапети, полици с книги от пода до тавана, библиотекарски стълбички, масивни кресла с кафява кожена тапицерия, голям бронзов аналой с формата на орел, римски бюст, лек аромат на пури. Едната стена бе посветена на житейските му успехи: грамоти, награди, почетни степени и много фотографии. Видях Емет с Клинтън и Ал Гор, Емет с Маргарет Тачър и Нелсън Мандела. Бих споменал и останалите, ако им знаех имената. Германски канцлер. Френски президент. Имаше и негова снимка с Ланг — усмивка и ръкостискане, може би на коктейл.

Емет забеляза накъде гледам.

— Стената на егото — каза той. — Всички я имаме. Приемете я като еквивалент на аквариума в зъболекарски кабинет. Седнете. Боя се, че за жалост мога да ви отделя само няколко минути.

Настаних се на коравия кафяв диван, докато той заемаше удобното кресло зад бюрото си. То се полюшна напред-назад. Емет вдигна крака върху бюрото и пред мен се разкриха леко протритите подметки на солидните му обувки.

— И тъй — каза той. — Снимката.

— Аз работя заедно с Адам Ланг върху мемоарите му.

— Знам. Казахте ми. Горкият Ланг. Много зле стана с това перчене в Хага. Колкото до Райкарт — според мен той е най-некадьрният външен министър от войната насам. Беше ужасна грешка да го назначат. Но ако онези от Международния наказателен съд продължат с глупостите, само ще превърнат Ланг най-напред в мъченик, след това в герой и така — той ме посочи с изискан жест — ще ви осигурят бестселър.

— Доколко добре го познавате?

— Ланг? Почти не го познавам. Изглеждате изненадан.

— Ами, първо на първо, той ви споменава в мемоарите си.

Този път Емет сякаш наистина се озадачи.

— Изненадвате ме. Какво е писал?

— Цитира ви в самото начало на последната глава. — Извадих страницата от чантата си и зачетох: — „Докато тези нации“ — тоест всички англоезични народи — „са единни, свободата е в безопасност; разколебаят ли се, тиранията набира сила.“ И после Ланг добавя: „Изцяло споделям това убеждение.“

— Е, поласкан съм — каза Емет. — А според мен като премиер проявяваше безпогрешен усет. Което не значи, че го познавам.

Посочих стената на егото.

— А и това тук.

— О, това ли! — Емет небрежно махна с ръка. — Снимаха ни на прием в „Кларидж“ по случай десетата годишнина на института „Аркадия“.

— Институтът „Аркадия“? — повторих аз.