Роберт Харрис - Сянката

— Малка организация, която ръководех някога. Много елитарна. Няма причина да сте я чували. Премиерът ни почете с присъствието си. Беше чисто професионално събитие.

— Но трябва да сте познавали Адам Ланг в Кеймбридж — настоях аз.

— Всъщност не. За един летен семестър пътищата ни се кръстосаха. Това е.

— Спомняте ли си нещо повече за него?

Извадих бележника. Емет го погледна така, сякаш вадех револвер.

— Извинявайте — казах аз. — Ще разрешите ли?

— Разбира се. Както искате. Просто малко се изненадах. През всичките тези години никой не бе споменавал за кеймбриджка връзка между нас двамата. До днес аз самият почти не си спомнях. Едва ли бих могъл да ви кажа нещо, което си струва да се запише.

— Но сте играли заедно?

— В една постановка. Летният фестивал. Дори не си спомням как се наричаше. Имаше стотина участници, ще знаете.

— Значи той не ви впечатли.

— Ни най-малко.

— Макар че после стана министър-председател?

— Ако знаех какво ще се случи, очевидно бих си направил труда да го опозная. Но през живота си съм се срещал с осем президенти, четирима папи и петима британски премиери и никого от тях не бих нарекъл изключителна личност.

Да, помислих си аз, а не ти ли е хрумвало, че и те може да са били на същото мнение за теб? Но на глас изрекох:

— Може ли да ви покажа още нещо?

Той демонстративно погледна часовника си.

— Ако наистина смятате, че ще представлява интерес.

Извадих другите снимки. Сега, когато ги виждах отново, осъзнах, че Емет е на няколко от тях. Нещо повече, той несъмнено беше мъжът на летния пикник, който вдигаше палец зад Ланг, докато бъдещият министър-председател се правеше на Богарт с цигарата марихуана, а момичетата му поднасяха ягоди и шампанско.

Пресегнах се и ги подадох на Емет, който отново разигра добре заучената сценка с вдигането на очилата. Виждам го и до днес: строен, розов и невъзмутим. Лицето му не трепна, което ми се стори странно, защото моето определено би трепнало при същите обстоятелства.

— О, боже — възкликна Емет. — Нима държи каквото си мисля? Дано да не е гълтал дима.

— Но зад него стоите вие, нали?

— Така ми се струва. И мисля, че се каня да му отправя строго предупреждение за вредата от злоупотребата с наркотици. Не виждате ли как думите се оформят на устните ми? — Той ми върна снимките и отново намести очилата върху носа си. Облегна се още по-назад и ме огледа внимателно. — Мистър Ланг наистина ли иска да публикува това в мемоарите си? Ако е тъй, бих предпочел да не ме споменава. Децата ми ще бъдат възмутени. Днес цари далеч по-пуритански дух, отколкото в наше време.

— Можете ли да ми кажете имената на други от снимката? Може би момичетата?

— Съжалявам. Онова лято ми е като в мъгла, една безкрайна, щастлива мъгла. Светът около нас вървеше към пропаст, но ние се забавлявахме.

Думите му ми напомниха за нещо, казано от Рут — за всичко, ставащо по света по времето, когато е била направена снимката.

— Като студент от Йейл в края на шейсетте години — казах аз — навярно е било голям късмет да избегнете повиквателната за Виетнам.

— Нали знаете старата поговорка: „Пращат само плявата.“ Получих студентска отсрочка. А сега… — Той завъртя стола и свали крака от бюрото. Изведнъж стана делови. Взе бележник и писалка. — Ще ми кажете ли откъде намерихте тези снимки?

— Говори ли ви нещо името Майкъл Макейра?

— Не. А трябва ли?

Стори ми се, че малко избърза с отговора.

— Макейра е работел преди мен по мемоарите на Ланг — казах аз. — Той е поръчал снимките от Англия. Преди около три седмици пристигнал с кола дотук да се види с вас и няколко часа по-късно умрял.

— Пристигнал с кола дотук да се види с мен? — Емет поклати глава. — Боя се, че бъркате. Откъде е дошъл?

— От Мартас Винярд.

— От Мартас Винярд! Драги мой, през този сезон на Мартас Винярд няма жива душа.

Отново ме занасяше — всеки, който бе гледал телевизия вчера, знаеше къде е отседнал Ланг.

— В навигационната система на колата, която е карал Макейра, бе заложен вашият адрес.

— Е, не мога да си представя как е станало. — Емет се почеса по брадата и направи замислена физиономия. — Не, наистина не мога. А дори да е вярно, определено не доказва, че наистина е пътувал. Как е умрял?

— Удавил се е.

— Искрено съжалявам. Никога не съм вярвал на стария мит, че смъртта от удавяне е безболезнена. А вие? Сигурен съм, че е ужасно мъчителна.

— Полицаите не ви ли казаха за случилото се?