Роберт Харрис - Сянката

— Не. Не съм имал каквито и да било контакти с тях.

— Тук ли бяхте през онзи уикенд? Трябва да е било на единайсети и дванайсети януари.

Емет въздъхна.

— Някой по-чувствителен от мен би възприел въпросите ви като нахални. — Той стана иззад бюрото, отиде до вратата и подвикна: — Нанси! Нашият посетител иска да знае къде сме били през уикенда на единайсети и дванайсети януари. Разполагаме ли с такива сведения?

Държеше вратата открехната и ме гледаше с недружелюбна усмивка. Когато мисис Емет се появи, той не си даде труда да ни запознае. Тя носеше дебел бележник-календар.

— Това е колорадският уикенд — обясни мисис Емет и показа бележника на съпруга си.

— Разбира се — възкликна той и демонстративно обърна страницата към мен. — Бяхме в института „Аспен“. Двуполюсните отношения в един многополюсен свят.

— Звучи забавно.

Забавно беше. — Той решително затвори бележника. — Аз изнесох основния доклад.

— През целия уикенд ли бяхте там?

— Аз бях — каза мисис Емет. — Останах да карам ски. Емет се върна със самолета в неделя, нали, скъпи?

— Значи може да сте се срещнали с Макейра — казах аз.

— Може, но не съм.

— И да се върнем към Кеймбридж… — започнах аз.

— He. — Емет вдигна ръка. — Моля ви. Ако не възразявате, нека да не се връщаме към Кеймбридж. Казах каквото има за казване по въпроса. Нанси?

Тя беше с двайсетина години по-млада и трепна от гласа му, както не би направила никоя първа съпруга.

— Емет?

— Изпрати нашия приятел, ако обичаш.

Докато се ръкувахме, той каза:

— Аз съм запален читател на политически мемоари. Непременно ще си купя книгата на мистър Ланг, когато излезе.

— Може да ви прати екземпляр — казах аз. — В името на доброто старо време.

— Силно се съмнявам — отвърна той. — Портата ще се отвори автоматично. Внимавайте да завиете надясно по пътя. Завиете ли наляво, ще навлезете все по-навътре в гората и повече няма да ви видят.

Мисис Емет затвори вратата зад мен още преди да стигна до най-долното стъпало. Докато вървях през мократа трева към форда, усещах как съпругът й ме наблюдава от прозореца на кабинета. В края на алеята, докато чаках портата да се отвори, вятърът изведнъж разлюля клоните и върху джипа се посипаха струи вода. Толкова се стреснах, че почувствах как космите по тила ми настръхват.

Излязох на пустия път и подкарах обратно. Нервите ми бяха обтегнати, сякаш слизах в тъмно мазе и последните няколко стъпала изчезваха изпод краката ми. Исках час по-скоро да избягам от тия дървета.

„Завийте обратно при първа възможност.“

Спрях форда, сграбчих с две ръце навигационната система и задьрпах с все сила. Тя се изтръгна сред звън от скъсани кабели и аз я метнах на пода пред съседната седалка. В същото време забелязах зад мен да се задава голям черен автомобил с включени фарове. Задмина ме твърде бързо, за да видя кой кара, после свърна към отклонението за магистралата и изчезна. Когато пак се озърнах, пътят отново бе пуст.

Странно е как действат процесите на страха. Ако преди седмица ме бяха помолили да предскажа какво мога да направя в подобна ситуация, бих казал, че ще се върна на Мартас Винярд и ще се помъча да забравя цялата история. На практика обаче открих, че природата неочаквано прибавя към страха и елемент на гняв, навярно за да осигури съхраняването на вида. Досущ като пещерен човек, застанал пред тигър, чувствах инстинктивно желание не да бягам, а по някакъв начин да отмъстя на високомерния Емет — онази безумна, атавистична реакция, която кара иначе кротки хорица да преследват по улицата въоръжени грабители, най-често с катастрофални последици.

Затова вместо благоразумно да потърся обратния път към магистралата, аз последвах пътните указатели към Белмонт. Това е просторно, зелено, богато градче, страховит оазис на реда и чистотата — едно от ония места, където ти искат разрешително, за да отглеждаш котка. Покрай спретнатите улици се редяха съвсем еднакви къщи с пилони за знамена и паркирани джипове. Навлязох в широки булеварди и все не можех да се ориентирам, додето най-сетне зърнах нещо, наподобяващо градски център. Този път, когато напуснах колата, взех куфара със себе си.

Намирах се на Ленард Стрийт — извита уличка с хубави магазинчета на фона на високите голи дървета зад тях. Една от сградите беше розова. По сивите покриви се трупаше снежна покривка, заледена по краищата. Сякаш бях попаднал в скиорски курорт. Предлагаха се неща, от които не се нуждаех — агенция за продажба на недвижими имоти, бижутерия, фризьорски салон, — но имаше и нещо, което ми трябваше: интернет кафене. Поръчах си кафе и геврек, после седнах колкото се може по-далеч от витрината. За да се предпазя от досадници, сложих куфара на отсрещния стол. Пийнах глътка кафе, отхапах от геврека, щракнах „Гугъл“, изписах „Пол Емет“ и „институт „Аркадия“, и се приведох към екрана.