Роберт Харрис - Сянката

Двайсетина километра карах колкото се може по-бавно по широкия път. Дъждът бе спрял, но не просветляваше. Термометърът сочеше външна температура четири градуса под нулата. Обширни гористи пространства се редуваха с езера, бизнес сгради и високотехнологични фабрики, блестящи гордо като аристократични клубове или изискани гробища насред грижливо планирани и поддържани зелени площи. Тъкмо започвах да си мисля, че Макейра може да е бягал към канадската граница, когато гласът зад мен нареди да отбия по следващия изход от магистралата, и аз слязох на друго шосе с шест платна, което според монитора се наричаше „Конкорд“.

През плътно растящите дървета не различавах почти нищо, макар клоните им да бяха голи. С бавната скорост вбесявах шофьорите зад мен. Няколко тежки камиона тромаво се зададоха в колона, замигаха с фаровете и надуха клаксоните, преди да свърнат и да ме изпреварят сред облак от кални пръски.

Жената от задната седалка проговори отново:

„След двеста метра отбийте по първия изход.“ Минах в дясното платно и слязох по рампата. В края на завоя се озовах в идилично предградие с големи къщи, двойни гаражи, широки алеи и затревени дворове — богат, но дружелюбен квартал, където къщите бяха отделени една от друга с редици дървета и почти на всяка пощенска кутия имаше жълта панделка в чест на военните. Мисля, че улицата се казваше Плезънт Стрийт.

Една табела упътваше към район, наречен Белмонт Сентър, и аз продължих в тази посока по пътища, които постепенно ставаха все по-безлюдни, а цените на сградите около тях растяха. Отминах игрище за голф и завих надясно през малка горичка. Една катерица изтича през платното пред мен и се покатери по табела, забраняваща паленето на огън. И точно тогава, сякаш насред пущинака, моят ангел-пазител най-сетне обяви безметежната си присъда:

„Достигнахте целта си.“

Като горещ поклонник на писането в сянка може би съм създал впечатлението, че това е лесен начин да си изкарваш хляба. Ако е тъй, бързам веднага да се поправя, отправяйки едно предупреждение.

„Писане в сянка“

Отбих от пътя и изключих двигателя. Като се озърнах към мокрия гъсталак, изпитах дълбоко разочарование. Нямах представа какво точно съм очаквал — едва ли среща в подземен паркинг с недоволен държавен служител, — но при всяко положение нещо повече от това. И все пак Макейра отново ме изненадваше. Разказваха, че мразел природата дори повече от мен, а ето че, следвайки изминатия от него път, се бях озовал в този рай за туристи.

Слязох от колата и я заключих. След два часа шофиране имах нужда да напълня дробовете си със студения влажен въздух на Нова Англия. Разкьрших се и тръгнах по мокрия път. Катерицата ме гледаше от наблюдателния си пост отвъд платното. Направих две крачки натам и плеснах с ръце срещу симпатичното животинче. То се стрелна по дънера на близкото дърво и оттам размаха опашката си като среден пръст. Потърсих пръчка или нещо друго за хвърляне, но се отказах. Не ми се щеше да прекалявам с престоя сред тия пусти гори, затова продължих напред. Бих се радвал вече никога да не чуя плътната, застинала тишина на десет хиляди дървета.

След петдесетина метра стигнах до почти незабележима пролука между дърветата. Малко встрани от пътя електрическа порта с пет решетки преграждаше достъпа до частна алея, която след няколко метра рязко завиваше и изчезваше зад дърветата. Къща не се виждаше. До портата имаше сива метална пощенска кутия без име, само с номер — 3551 — и каменна колона с интерком и панел с цифри. Табелата предупреждаваше: ТОЗИ ОБЕКТ СЕ ОХРАНЯВА ОТ „САЙКЛОПС СЕКЮРИТИ“; на фона на изрисувано око беше отпечатан безплатен телефонен номер за свръзка. Поколебах се, после натиснах звънеца. Докато чаках, хвърлих поглед наоколо. На един близък клон бе монтирана малка видеокамера. Отново позвъних. Никакъв отговор.

Отстъпих назад. Не знаех какво да правя. Мина ми мисълта да прескоча портата и да огледам имота без разрешение, но камерата никак не ми допадаше, а още по-малко ми харесваше названието „Сайклопс Секюрити“. Забелязах, че пощенската кутия е претъпкана и капакът не се затваря добре. Според мен нямаше нищо нередно поне да узная името на собственика. Пак се озърнах през рамо, свих виновно рамене към камерата и измъкнах шепа пратки. Бяха адресирани в различни стилове до мистър и мисис Пол Емет, професор, и мисис Пол Емет, професор Емет и Нанси Емет. Ако се съдеше по пощенските печати, изглеждаше, че пощата не е прибирана поне от два дни. Съпрузите Емет или отсъстваха, или… какво? Лежаха вътре мъртви? Въображението ми май съвсем се беше развинтило. Някои от писмата бяха препратени със стикер, закриващ първоначалния адрес. Изстъргах с нокът един от етикетите. Емет се оказа почетен председател на някакъв институт „Аркадия“ с адрес във Вашингтон.