Роберт Харрис - Сянката

Изведнъж се почувствах като в капан сред ледения сумрак на трюма, изпълнен с вонята на дизел и изгорели газове. Не беше само клаустрофобия от затвореното пространство под палубата. Беше заради Макейра. Усещах до себе си неговото присъствие. Оловната тежест на упоритата му мания сякаш бе станала моя. Той приличаше на някакъв дебел малоумен непознат, с когото правиш грешката да се заприказваш във влака, а после не те оставя на мира. Излязох, заключих колата и тръгнах да търся кафе. В бара на горната палуба се наредих зад един пътник, който четеше „Ю Ес Ей Тудей“, и през рамото му видях снимка на Ланг с държавния секретар. ЛАНГ ЩЕ БЪДЕ ДАДЕН ПОД СЪД ЗА ВОЕННИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ, гласеше заглавието. ВАШИНГТОН ИЗРАЗЯВА ПОДКРЕПА. Обективът го бе хванал широко усмихнат.

С кафето в ръка отидох да седна в ъгъла и се замислих до какво ме доведе любопитството. Най-напред, формално погледнато, бях откраднал кола. Трябваше поне да позвъня в къщата и да кажа, че съм я взел. Но това вероятно щеше да означава разговор с Рут, която би настояла да знае къде се намирам, а не исках да й казвам. После идваше въпросът дали постъпвам разумно, или не. Ако наистина следвах последния маршрут на Макейра, не можех да си затварям очите пред факта, че той не се бе завърнал жив. Откъде можех да зная какво ме чака в края на пътя? Може би трябваше да споделя с някого какво съм замислил или още по-добре — да взема някого за свидетел. Или пък просто да сляза в Удс Хоул, да изчакам в някой бар, да хвана следващия ферибот за острова и да планирам разумно цялата авантюра, вместо да се хвърлям в неизвестното без подготовка.

Колкото и да е странно, не изпитвах особено чувство на страх — вероятно защото всичко изглеждаше тъй обикновено. Огледах лицата на спътниците си — предимно работещи хора, ако се съдеше по джинсите и ботушите, — уморени младежи, току-що докарали ранните доставки на острова, или местни жители, отиващи да напазаруват на континента. Голяма вълна блъсна корпуса и всички се люшнахме едновременно като водорасли по морското дъно. Зад зацапаното със сол стъкло на илюминатора ниската сива брегова линия и развълнуваното студено море изглеждаха съвсем анонимни. Можехме да сме в Балтика, Ламанша или Бяло море, край всеки от ония равни и пусти брегове, където хората търсят начин да преживяват.

Някой излезе на палубата да запали цигара и отвън нахлу студен влажен въздух. Не ми и хрумна да го последвам. Взех си още едно кафе и се отпуснах на спокойствие в топлата, влажна, жълтеникава атмосфера на бара, докато след около половин час отминахме фара на Нобска Пойнт и високоговорителят ни предупреди да се върнем в колите, Разлюляната от вълните палуба се блъсна в кея с дрънчене, което отекна из целия корпус. Аз залитнах към металната рамка на вратата в подножието на стълбите. Тук-там запищяха автомобилни аларми и чувството ми за безопасност изчезна, заменено от паника, че някой може да се е вмъкнал във форда. Но когато се приближих, залитайки, джипът изглеждаше недокоснат; проверих куфара — мемоарите на Ланг все още лежаха вътре.

Включих двигателя и докато се спусках по рампата към дъжда и вятъра в Удс Хоул, сателитният екран пак ми предложи познатата златна пътека. Би било съвсем просто да паркирам и да отида да закуся в някой от близките барове, но оставих автомобилната колона да ме води напред — през мръсната зима на Нова Англия нагоре по Удс Хоул Роуц към Локъст Стрийт, главната улица и по-нататък. Резервоарът беше пълен до половината и разполагах с целия ден.

„След двеста метра отбийте по втория изход от кръговото движение.“

Отбих и през следващите четирийсет и пет минути се движих на север по магистралите, повтаряйки в общи линии маршрута на идването си от Бостън. Това отговаряше поне на един въпрос: където и да бе ходил Макейра преди смъртта си, явно не ставаше дума за среща с Райкарт в Ню Йорк. Запитах се какво ли го е примамило в Бостън. Летището може би? В съзнанието ми изплуваха фантазии как посреща на летището някого, може би долетял от Англия, как сериозното му лице гледа напрегнато към небето, как се здрависват набързо в чакалнята, а после тръгват към някакво тайно място за среща. А дали самият той не бе отлетял за някъде? Но точно когато този сценарий започна да се оформя във въображението ми, бях насочен на запад към магистрала 95, а дори с мизерните си познания за географията на Масачусетс разбирах, че така вероятно обръщам гръб на летище „Логан“ и отивам към центъра на Бостън.