Роберт Харрис - Сянката

„Завийте обратно при първа възможност.“

Нямах повече сили да се боря със съдбата. Дадох мигач, завих по една уличка — мисля, че носеше нелепото за момента име Съмър Стрийт — и спрях. Дъждът блъскаше по покрива на джипа; чистачката свистеше напред-назад. Малък черно-бял териер се изхождаше в канавката с изражение на пълна съсредоточеност върху старческата си мъдра муцунка. Притежателят — твърде дебело навлечен срещу влагата и студа, за да мога да определя пол и възраст — тромаво се извърна да ме погледне като астронавт на лунна разходка. В едната си ръка държеше лопатка, в другата бяла найлонова торбичка с кучешки изпражнения. Бързо върнах на задна към главната улица и завъртях волана тъй рязко, че за момент се качих на тротоара. С вледеняващ вой на гуми подкарах обратно нагоре по хълма. Стрелката бясно заподскача и доволно легна върху жълтата линия.

И до днес нямам представа какво точно си мислех, че правя. Не можех дори да съм сигурен, че Макейра последен е въвеждал адрес. Можеше да е някой друг гост на семейство Райнхарт; можеше да е Деп или Дък; можеха дори да са агентите. Каквато и да бе истината, несъмнено си вярвах, че при първите признаци за опасност мога да спра по всяко време, и вероятно това ми даваше измамното чувство за сигурност.

Щом напуснах Едгартаун и излязох на шосето за Винярд Хейвън, небесната ми наставница млъкна за няколко минути. Минавах край тъмни гори и малки бели къщички. Редките насрещни коли бяха с включени фарове и караха бавно по мокрия, хлъзгав път. Седях приведен напред и се взирах сумрачното утро. Отминах гимназия, току-що започнала да се оживява за новия ден, а до нея единствения светофар на острова (на картата бе отбелязан като туристическа забележителност — нещо, което си струва да видиш през зимната скука). Пътят рязко зави, дърветата сякаш дойдоха по-близо; на монитора изникнаха нови екзотични названия: Диър Хънтър Уей, Скиф Авеню.

„След двеста метра завийте надясно.“

„След петдесет метра завийте надясно.“

„Завийте надясно.“

Спуснах се по наклона към Винярд Хейвън и се разминах с училищен автобус, бавно пъплещ нагоре. За момент зърнах отляво пуста търговска улица, после се озовах в равнид занемарен район около пристанището.

Завих зад ъгъла, отминах едно кафе и спрях на големия паркинг. На около двеста метра от мен, отвъд мокрия асфалт, върволица коли се изкачваше по рампата на ферибота. Червената стрелка ме упътваше право натам.

Показан върху навигационния екран в топлата кабина на форда, предложеният маршрут изглеждаше привлекателен като детска рисунка от лятна почивка — жълт кей, навлизащ в ярката синева на залива. Но реалността зад стъклото бе определено недружелюбна — черната зинала паст на ферибота, зацапана по ъглите с ръжда, а отвъд нея бурното сиво море под трептяща завеса от мокър сняг.

Някой почука по прозореца до мен и аз пипнешком потърсих бутона за сваляне на стъклото. Човекът беше облечен с тъмносин дъждобран и здраво притискаше с длан качулката върху главата си, за да не я смъкне вятърът. По очилата му се стичаха струйки вода. Значката на гърдите му обявяваше, че работи за пристанищните власти.

— Трябва да побързате — извика човекът, обръщайки гръб на вятъра. — Потегля в осем и петнайсет. Времето се разваля. Може да няма скоро друг курс. — Той отвори вратата и почти ме изблъска към билетната служба. — Вървете да платите. Ще им кажа, че след малко идвате.

Оставих двигателя да работи и влязох в барачката. Дори пред гишето все още се двоумях. През прозореца видях как последните коли се качват на ферибота, а служителят от паркинга стои до форда, потропвайки, за да прогони студа.

Възрастната жена зад бюрото изглеждаше тъй, сякаш знаеше далеч по-добри места, където си струва да бъде човек в петък сутрин малко след осем.

— Заминавате или не? — попита тя.

Въздъхнах, извадих портфейла си, плеснах върху гишето пет банкноти от един долар и получих в замяна билет плюс няколко монети ресто.

След като се изкачих по дрънчащата рампа в мрачния мазен търбух на кораба, друг човек с дъждобран ме насочи към мястото за паркиране и аз съвсем бавно подкарах напред, докато онзи вдигна ръка да спра. Наоколо шофьорите излизаха от автомобилите, промъкваха се по тесните пролуки между тях и изчезваха нагоре по стълбата. Аз седях на място и продължавах опитите да проумея как работи навигационната система. Но след около минута човекът от екипажа почука по стъклото и обясни със знаци, че трябва да изключа двигателя. Щом се подчиних, екранът отново изгасна. Зад мен задната врата на ферибота се затвори. Корабните двигатели оживяха, корпусът се разтърси и потеглихме с пронизително скърцане на стомана.