Роберт Харрис - Сянката

Джипът беше студен като морга и прашен като стар таван. Плъзнах ръце по непознатото табло и пръстите ми посивяха. Аз всъщност нямам своя кола — не ми и трябва, защото живея сам в Лондон — и в редките случай, когато вземам под наем, винаги ми се струва, че са добавили нов ред приспособления, така че днес таблото на най-обикновен семеен автомобил ме стъписва като пулта на пътнически самолет. Вдясно от волана имаше тайнствен екран, който оживя, когато включих двигателя. На него пулсиращи зелени вълни пробягваха от земята към орбитална космическа станция. Пред очите ми пулсирането смени насоката и дъгите полетяха от небесата надолу. След миг на екрана изникнаха голяма червена стрелка и жълта линия на широк син фон.

Мек, но повелителен женски глас изрече с американски акцент някъде зад гърба ми:

„Излезте на шосето при първа възможност.“

Бих я изключил, но нямах представа как, а усещах, че шумът на двигателя всеки момент може да привлече вниманието на едрия Бари. Самата мисъл за мазния му поглед ме тласна към незабавни действия. Бързо превключих на задна и изкарах форда от гаража. После нагласих огледалата, включих фаровете и чистачките, смених скоростта и потеглих към портата. Докато минавах покрай кабинката на пазача, сцената на малкия монитор за сателитна навигация се смени изящно, сякаш играех компютърна игра, после червената стрелка се намести в средата на жълтата линия. Потегляхме.

Имаше нещо странно успокояващо в това да пътувам и да виждам как всички пътечки и ручейчета се появяват, спретнато отбелязани в горната част на екрана, после слизат надолу и изчезват. Създаваше чувството, че целият свят е мирно и цивилизовано място, където всичко е премерено, надписано и въведено в някаква небесна контролна зала, а оттам сладкодумни ангели бдят благо над простосмъртните пътници.

„След двеста метра — посъветва ме жената — завийте надясно.“

„След петдесет метра завийте надясно.“

И после:

„Завийте надясно.“

Самотният демонстратор се гушеше в найлоновата колиба и четеше вестник. Като ме видя на разклона, стана и излезе под суграшицата. Забелязах, че наблизо има паркирана кола — голям стар фургон фолксваген, и се зачудих защо човекът не седи вътре. Докато завивах надясно, разгледах добре изпитото му посивяло лице. Беше неподвижно, безизразно и напълно безчувствено към проливния дъжд, сякаш принадлежеше не на човек, а на дървена статуя пред магазин. Натиснах педала и подкарах към Едгартаун, наслаждавайки се на лекото чувство за авантюра, което изпитваш винаги когато пътуваш в чужда страна. През следващите шест-седем километра безплътната ми спътничка мълча и напълно я бях забравил, но когато достигнах покрайнините на града, тя се обади отново:

„След двеста метра завийте наляво.“

Сепнах се.

„След петдесет метра завийте наляво.“

„Завийте наляво“ — повтори тя, когато стигнах до разклонението.

Започваше да ми лази по нервите.

— Съжалявам — промърморих аз и завих надясно към главната улица.

„Завийте обратно при първа възможност.“

— Вече става нелепо — изрекох високо аз и спрях.

Натиснах няколко бутона на навигаторското табло с надеждата да го изключа. Картината ца екрана се смени и ми предложи меню. Не помня всички опции. Едната беше ВЪВЕДЕТЕ НОВО НАПРАВЛЕНИЕ. Мисля, че друга предлагаше ВРЪЩАНЕ НА ДОМАШНИЯ АДРЕС. А третата — онази, която светеше — гласеше: ПОВТОРЕТЕ ПРЕДИШЕН МАРШРУТ.

Дълго се взирах в екрана и постепенно започвах да осъзнавам какво означава това. Предпазливо натиснах бутона ИЗБОР.

Екранът изгасна. Явно системата имаше дефект. Изключих двигателя и се разрових за брошура с инструкции. Дори храбро излязох под суграшицата и отворих задната врата да видя дали не е там. Върнах се с празни ръце и включих двигателя. Навигационната система отново светна. Докато осъществяваше обичайната си връзка с кораба-майка, аз превключих на скорост и подкарах надолу.

„Завийте обратно при първа възможност.“ Потропах с пръсти по волана. За пръв път в живота си се сблъсквах с истинския смисъл на думата „предначертано“. Току-що бях отминал викторианската църква на китоловците. Пред мен склонът слизаше към пристанището. Няколко бели мачти се мержелееха през мръсната дантелена завеса на дъжда. Наближавах стария си хотел — момичето с бялото боне, картините с кораби и стария капитан, отправил към мен суров взор от стената. Още нямаше осем часа. Никакво движение по пътя. Тротоарите бяха пусти. Продължих надолу покрай празните магазини с веселите им надписи: „Затворено за през зимата, заповядайте догодина!“