Роберт Харрис - Сянката

Стреснато подскочих и седнах. Нямах представа колко време съм спал. Стаята тънеше в мрак, само отляво блестеше вертикална ивица светлина.

— Буден ли си? — тихо попита Рут и почука.

Беше открехнала вратата и стоеше в коридора.

— Вече да.

— Извинявай.

— Няма значение. Чакай малко.

Изтичах до банята, навлякох белия хавлиен халат, който висеше зад вратата, и когато се върнах в спалнята и поканих Рут да влезе, видях, че е облечена със също такъв халат. Беше твърде голям за нея. Изглеждаше изненадващо дребна и уязвима. От косата й капеше вода. Босите й крака бяха оставили влажни дири от нейната стая до моята.

— Кое време е? — попитах аз.

— Не знам. Преди малко говорих с Адам.

Тя изглеждаше замаяна и трепереше. Очите й бяха широко разтворени.

— И какво?

Рут се озърна към коридора.

— Може ли да вляза?

Все още зашеметен от съня, запалих нощната лампа. Направих й път да влезе и затворих вратата.

— В деня, преди Майк да умре, двамата с Адам ужасно се скараха — каза Рут без предисловия. — Досега не съм го споделяла с никого, дори и с полицията.

Разтрих слепоочията си и направих усилие да се съсредоточа.

— За какво?

— Не знам, но беше жестоко… непоправимо… и повече не си проговориха. Когато попитах Адам, той отказа да го обсъжда. Още няколко пъти повдигнах въпроса, но отговорът му бе един и същ. В светлината на днешните ти разкрития сметнах, че трябва да изясним нещата веднъж завинаги.

— Какво каза той?

— Вечеряше с вицепрезидента. Отначало онази проклета жена дори не искаше да му подаде телефона.

Тя седна на ръба на леглото и закри лицето си с длани. Не знаех какво да направя. Стори ми се нелепо да стърча прав над Рут, затова седнах до нея. Тя трепереше от глава до пети — може би от страх, може би от гняв или просто от студ.

— Първо заяви, че не можел да говори — продължи Рут, — но аз му обясних, че трябва да го направи, по дяволите. Тогава отнесе телефона в мъжката тоалетна. Когато му казах, че Майк се е свързал с Райкарт точно преди да умре, дори не се престори на изненадан. — Тя извърна глава към мен. Изглеждаше смазана. — Знаеше.

— Така ли каза?

— Нямаше смисъл да го казва. Разбрах по гласа му. Заяви, че не било разговор за по телефона. Щели сме да си поговорим, като се върне. Господ да ни е на помощ! В какво ли се е забъркал?

Сякаш нещо се скъса в нея и тя залитна към мен с разперени ръце. Отпусна глава на гърдите ми и за момент си помислих, че е припаднала, но после осъзнах, че се е вкопчила в мен с такава сила, че усещах изгризаните й нокти през дебелата хавлия. Ръцете ми висяха на сантиметър-два над нея и неуверено се движеха напред-назад, като че тялото й излъчваше някакво магнитно поле. Най-сетне я погалих по косата и се помъчих да прошепна утешителни думи, в които всъщност не вярвах.

— Страх ме е — глухо изрече тя. — Никога през живота си не съм се бояла от нищо. Но сега ме е страх.

— Косата ти е влажна — нежно казах аз. — Мокра си до кости. Чакай да ти донеса кърпа.

Измъкнах се от прегръдката и отидох до банята. Хвърлих поглед към огледалото. Чувствах се като скиор, застанал над непозната стръмна писта. Когато се върнах в стаята, Рут бе свалила халата и лежеше, завита с чаршафа до шията.

— Нали не възразяваш? — попита тя.

— Не, разбира се — казах аз.

Изгасих лампата, пъхнах се до нея и легнах откъм студената страна на леглото. Тя се превъртя, сложи ръка на гърдите ми и впи устни в моите с такава сила, сякаш ми правеше изкуствено дишане.

Книгата не е сцена, на която сянката да изказва възгледите си за каквото и да било.

„Писане в сянка“

Когато се събудих на сутринта, очаквах да е изчезнала. Нали такъв е обичайният протокол при подобни обстоятелства? Щом приключат нощните взаимоотношения, гостуващата страна се оттегля в собствената си централа като вампир, бързащ да изпревари безпощадните лъчи на зората. Но не и Рут Ланг. В сумрака различих смътно голото й рамо и късата черна коса и усетих по неравното, едва доловимо дишане, че е будна като мен и се ослушва.

Лежах по гръб с кръстосани на корема ръце, неподвижен като каменно изображение на рицар върху саркофаг. От време на време затварях очи, когато си спомнях още някой аспект на тоталната бъркотия. Станалото навярно достигаше десета степен по скалата на Рихтер за тъпи идеи. Същински връх на глупостта. По някое време плъзнах ръка към нощното шкафче и пипнешком потърсих часовника си. Поднесох го към лицето си. Беше седем и петнайсет.