Роберт Харрис - Сянката

— Толкова ли е важно?

Деп дойде да прибере приборите от супата и докато мълчахме, аз се замислих над въпроса на Рут.

— Да — казах, когато отново останахме сами, — колкото и да ти е странно, мисля, че има значение.

— Защо?

— Защото, макар и дребна, тази подробност все пак означава, че той не е онова, за което го смятаме. Дори не съм сигурен, че е онова, за което се смята самият той, което вече е много зле, щом трябва да му пиша мемоарите. Просто имам чувството, че изобщо не го познавам. Не мога да чуя гласа му.

Рут се вторачи в масата и намести приборите си, макар че нямаше нужда. Без да вдига глава, попита:

— Откъде знаеш, че е влязъл през седемдесет и пета?

За момент се изплаших, че съм казал твърде много. Но не виждах причини да крия от нея.

— Майк Макейра е открил в кеймбриджките архиви оригиналната членска карта на Адам.

— Господи — възкликна тя, — тия архиви! Пазят всичко, от оценките му в първи клас до сметките ни за пране. Типично за Майк — да съсипе хубавата история от усърдие.

— Изровил е и някакъв невзрачен партиен бюлетин от седемдесет и седма със снимка на Адам като агитатор.

— Трябва да е било, след като се запознахме.

— Може би.

Усещах, че нещо я мъчи. Нов порив плисна дъжд по прозореца и тя опря връхчетата на пръстите си в дебелото стъкло, сякаш искаше да проследи пътя на капките. Под ярките лъчи на прожекторите градината напомняше океанско дъно — разперени клони и тънки дървесни дънери, извисяващи се като мачти на потънали кораби. Деп донесе основното ястие — задушена риба, спагети и някакви тайнствени бледозелени зеленчуци, които приличаха на водорасли; вероятно наистина бяха водорасли. Демонстративно си сипах остатъка от виното и огледах бутилката.

— Иска още, сър? — попита Деп.

— А дали не ви се намира уиски?

Икономката отправи към Рут въпросителен поглед.

— О, донеси му скапаното уиски! — каза Рут.

След малко Деп се върна с бутилка петдесетгодишно „Чивас Ригал Роял Салют“ и гравирана кристална чаша. Рут се зае с рибата. Аз си налях уиски с вода.

— Много е вкусно, Деп! — възкликна Рут. Избърса устни с ъгълчето на салфетката и огледа с изненада петното от червило по бялата ленена тъкан, сякаш се боеше да не е кръв. — Да се върнем на твоя въпрос — обърна се тя към мен. — Едва ли си струва да търсиш загадка там, където я няма. Адам винаги е бил обществено отговорен — наследил го е от майка си — и знам, че след напускането на Кеймбридж и установяването в Лондон е бил много нещастен. Мисля дори, че е изпаднал в клинична депресия.

— Клинична депресия? Сериозно? А дали не се е лекувал?

Опитах се да прикрия вълнението в гласа си. Ако това бе истина, щеше да е най-добрата новина за деня. Нищо не продава мемоарите по-добре от солидна доза страдание. Сексуални посегателства в детството, смазваща мизерия, многодетно семейство. В умели ръце тия неща са истинска златна жила. В книжарниците би трябвало да има отделна секция, наречена от немците Schadenfreude, доброто старо злорадство.

— Постави се на негово място. — Рут продължи да яде, жестикулирайки с вилицата. — Майка му и баща му са мъртви. Той напуска любимия университет. Мнозина от неговите приятели имат агенти и получават ангажименти в театъра. Не и той. Мисля, че е загубил почва под краката си и за компенсация се е обърнал към политиката. Може би не желае да го изрази с тия думи — не си пада по самоанализа, — но аз така тълкувам нещата. Ще се изненадаш, ако ти кажа колко хора влизат в политиката само защото не са успели в желаната професия.

— Значи срещата с теб трябва да е била много важен момент за него.

— Защо смяташ така?

— Защото ти си имала истинска политическа страст. И знания. И връзки в партията. Сигурно си му дала целта и смисъла да върви напред. — Имах чувството, че мъглата около мен се разсейва. — Може ли да си го запиша?

— Давай. Ако смяташ, че ще е полезно.

— И още как.

Оставих в чинията ножа и вилицата — не си падам по риба и водорасли, — извадих бележника и го разгърнах на нова страница. Отново си представих, че съм на мястото на Ланг — малко над двайсетте, сирак, самотен, амбициозен, талантлив, но не чак дотам, и търся път, правя няколко неуверени крачки в политиката, после срещам жена, която внезапно разкрива бъдещето пред мен.

— Бракът с теб е бил наистина повратна точка.

— Несъмнено бях доста различна от кеймбриджките му приятелки, всички онези Йокасти и Пандори. Още като дете повече ме вълнуваше политиката, отколкото понитата.