Роберт Харрис - Сянката

— Разбира се.

— „Тринърс“ е колежът „Тринити“. „Фенърс“ е университетското игрище за крикет.

— Ами Кей Пи?

— „Кингс Парейд“, най-известната улица в Кеймбридж.

— Писали са го с насмешка — каза тя. — Но сега звучи носталгично.

— Такива са рисковете на сатирата.

— А чий е този телефонен номер?

Трябваше да си знам, че ншцо няма да й убегне. Тя ми показа снимката с изписания отзад номер. Не отговорих. Усетих как лицето ми пламва. Разбира се, трябваше да й кажа по-рано. Сега сам се бях нагласил да изглеждам виновен.

— Е? — настоя Рут.

— На Ричард Райкарт — тихо казах аз.

Струваше си да се види изражението й. Сякаш бе глътнала стършел. Тя вдигна ръка към гърлото си и тихо ахна.

— Ти си се обаждал на Ричард Райкарт?

— Не аз. Трябва да е бил Макейра.

— Невъзможно.

— Кой друг може да е записал номера? — Подадох й мобилния си телефон. — Опитай.

За няколко секунди Рут се втренчи в мен, като че си играехме на въпроси и отговори, после посегна, взе телефона и набра четиринайсетте цифри. Вдигна го до ухото си и пак ме погледна. Около трийсет секунди по-късно по лицето й плъзна тревожна тръпка. Тя прекъсна връзката с треперещи пръсти и остави телефона на масата.

— Той ли беше? — попитах аз.

Рут кимна.

— Мисля, че беше на ресторант.

Телефонът зазвъня, тръпнейки върху масата като жив.

— Какво да правя? — попитах аз.

— Каквото искаш. Телефонът си е твой.

Изключих го. Настана тишина, нарушавана само от пукота и фученето на огъня в камината.

— Кога разбра? — попита Рут.

— Днес. Когато се настаних в стаята на Макейра.

— И после отиде до Ламбъртс Коув да видиш къде са открили трупа му?

— Точно така.

— И защо го направи? — Гласът й бе съвсем тих. — Кажи ми честно.

— Не съм сигурен. — Помълчах, после не можах да се удържа. — Там имаше един човек. Стар кореняк, който познава теченията в пролива. Каза, че няма начин по това време на годината тяло от ферибота да изплува в Ламбъртс Коув. Каза още, че една жена, която има къща точно зад дюните, видяла фенерчета на плажа през нощта, когато изчезна Макейра. Но после паднала по стълбите и сега е в кома. Така че не може да каже на полицията. — Разперих ръце. — Само това знам.

Рут ме гледаше с леко разтворени устни.

— Значи — бавно изрече тя — само това знаеш. Господи. — Взе да опипва с длани кожената тапицерия на дивана, после насочи вниманието си към масата и зарови под снимките. — Господи. По дяволите. — Тя щракна с пръсти към мен. — Дай ми телефона си.

— Защо? — попитах аз, докато го подавах.

— Не е ли очевидно? Трябва да се обадя на Адам.

Рут пое телефона, огледа го и бързо започна да набира с палец. Но някъде към средата на номера спря.

— Какво? — попитах аз.

— Нищо.

Гледаше през рамото ми някъде зад мен и хапеше устни. Палецът й беше върху клавишите и задълго остана там, докато накрая тя отново сложи телефона на масата.

— Няма ли да му се обадиш?

— Може би. След малко. — Рут се изправи. — Първо отивам да се поразходя.

— Но сега е девет през нощта — възразих аз. — Вали като из ведро.

— Ще ме освежи.

— Идвам с теб.

— Не. Благодаря, но трябва да обмисля нещата на спокойствие. Ти остани тук и си налей още едно питие. Изглежда, че имаш нужда. Не ме чакай.

Най-много ми беше жал за нещастния охранител. Сигурно седеше долу пред телевизора с крака върху табуретката и очакваше спокойно нощно дежурство. А изведнъж Лейди Макбет решаваше да излезе на поредната си безкрайна разходка, този път насред атлантическа буря. Стоях до прозореца и ги гледах как пресичат моравата към безмълвното буйство на дюните. Както винаги Рут вървеше с приведена глава, сякаш бе изгубила нещо ценно и се връщаше по стъпките си с надеждата да го намери. Прожекторите хвърляха сянката й в четири посоки. Човекът от специалните служби все още закопчаваше палтото си.

Изведнъж почувствах непоносима умора. Краката ми бяха вдървени от въртенето на педалите. Побиваха ме тръпки като от идваща настинка. Дори уискито на Райнхарт вече не ме изкушаваше. Тя бе казала да не чакам и аз реших да я послушам. Прибрах фотокопията и снимките в плика и слязох в стаята си. Когато се съблякох и загасих лампата, сънят ме погълна мигновено — засмука ме през дюшека надолу към тъмните си води, като че бях изтощен плувец в могъщо течение.

По някое време изплувах и се озовах до Макейра, чието едро тромаво тяло се премяташе из водата като играещ делфин. Беше облечен с дебел черен дъждобран и тежки обувки с гумени подметки. Няма да се справя, каза ми той, продължавай без мен.