Роберт Харрис - Сянката

„Гледах днешното изявление в Хага — каза той — с потрес и дълбока печал.“

Приведох се напред. Несъмнено това бе гласът, който чух днес по телефона, нямаше как да сбъркам лекия напевен акцент.

„Адам Ланг беше и си остава мой стар приятел…“ — продължаваше Райкарт.

— Двулично копеле — подметна Рут.

,….и съжалявам, че той реши да приеме нещата в личен план. Не става дума за личности. Става дума за правосъдие. Става дума дали ще има един закон за богатите бели западни нации и друг за останалия свят. Става дума дали когато взема решение, всеки политически и военен лидер ще знае, че носи отговорност пред международните закони. Благодаря ви.“

Един журналист извика:

„Сър, ще се явите ли, ако ви поканят, да дадете свидетелски показания?“

„Разбира се.“

— Как ли пък не, боклук такъв — подметна Рут.

Новините продължиха със съобщение за самоубийствен атентат в Близкия изток и тя изключи телевизора. В същия миг иззвъня мобилният й телефон. Рут го погледна.

— Адам се обажда да пита как е минало. — Тя изключи и телефона. — Нека да се поизмъчи.

— Винаги ли се съветва с теб?

— Винаги. И винаги ме слушаше. До неотдавна.

Налях още вино. Усетих как започва да ме хваща съвсем леко.

— Права си — казах аз. — Не биваше да отива във Вашингтон. Наистина изглежда зле.

— Не биваше да идваме тук. — Рут посочи с чашата си към стаята. — Така де, погледни. И всичко това само заради фондацията „Адам Ланг“. А какво всъщност е тя? Изискано забавление за безработни политици. — Тя се приведе напред. — Да ти кажа ли първото правило на политиката?

— Да, моля.

— Не губи връзка с корените си.

— Старая се.

— Млъквай. Говоря сериозно. Можеш да гониш облаците. Нещо повече, длъжен си, ако искаш да успееш. Но никога, никога не се откъсвай от корена. Защото направиш ли го, с теб е свършено. Представи си какво щеше да бъде, ако тази вечер го показваха как се завръща в Лондон. Пристига със самолета, за да се бори срещу онези жалки типове и смехотворните им обвинения. Би изглеждало великолепно! А вместо това… Господи! — Рут поклати глава и отрони тежка въздишка на гняв и безсилие. — Хайде да вечеряме.

Тя стана от дивана, при което разля малко вино. Няколко капки опръскаха червената вълнена рокля. Това сякаш не й направи впечатление и ме обзе ужасяващото предчувствие, че ще се напие. (Споделям разпространеното сред сериозните пиячи убеждение, че няма по-досадно нещо от пияна жена — тя просто държи да натрие носа на всички.) Но когато предложих да й долея, тя закри чашата с длан.

— Стига ми толкова.

Дългата маса до прозореца беше подредена за двама и безмълвната гледка на бушуващата буря зад дебелото стъкло засилваше чувството за интимност — свещите, цветята, буйният огън. Струваше ми се малко пресилено. Деп донесе две купички бульон и за известно време настана неловко мълчание, нарушавано само от дрънченето на лъжици по порцелан.

— Как върви? — попита накрая Рут.

— Книгата ли? Честно казано, не върви.

— Защо… ако не броим очевидните причини?

Поколебах се.

— Да ти кажа ли откровено?

— Разбира се.

— Трудно ми е да го разбера.

— О! — Сега тя пиеше вода с лед. Тъмните й очи ме погледнаха над ръба на чашата като цеви на ловна пушка. — В какъв смисъл?

— Не мога да разбера защо този симпатичен осемнайсетгодишен младеж, който отива в Кеймбридж без капка интерес към политиката и там се посвещава изцяло на театъра, момичетата и пиенето, най-ненадейно…

— … се оженва за мен?

— Не, не, не е това. Изобщо не е това. — А си мислех: да, да, разбира се, точно това е. — Не, не разбирам защо на двайсет и две или двайсет и три години изведнъж влиза в политическа партия. Какво го е прихванало?

— Не го ли попита?

— Той каза, че влязъл заради теб. Че си дошла да го агитираш, увлякъл се и те последвал в политиката от обич. За да се срещате по-често. Разбираш, ли, на това мога да повярвам. Би трябвало да е истина.

— А не е ли?

— Много добре знаеш, че не е. Той е влязъл в партията поне година преди да те срещне.

— Тъй ли? — Тя сбръчка чело и отпи още глътка вода. — Но тази негова история как е влязъл в политиката… наистина си припомням случката, защото агитирах за лондонските избори през седемдесет и седма и определено почуках на неговата врата, а после той почна редовно да се появява на партийните срещи. Значи трябва да има зрънце истина.

— Да, зрънце — съгласих се аз. — Може би е влязъл в партията през седемдесет и пета, две години почти не е проявявал интерес, а после те е срещнал и е станал активен. И все пак няма отговор на главния въпрос — защо изобщо е влязъл в политическа партия.