Роберт Харрис - Сянката

— Честно казано, знам много малко за станалото. Вероятно полицията е разследвала най-старателно.

— Да. Разбира се.

Тя слезе от велосипеда, подаде ми го и започнахме да се изкачваме към пътя през дъбовите шубраци. С отдалечаването от крайбрежието стана много по-тихо. Дъждът почти бе спрял и над влажната земя се надигаше тежък хладен аромат на пръст, дървета и треви. Докато вървяхме, чувах как задното колело тихичко цъка.

— Отначало полицаите бяха много активни — каза тя, — но напоследък всичко утихна. Мисля, че са приключили следствието. При всяко положение едва ли са много загрижени. Миналата седмица освободиха тялото на Майк и посолството го върна със самолет в Англия.

— О? — Помъчих се да прикрия изненадата си. — Бързичко ми се вижда.

— Не чак толкова. Минаха три седмици. Направиха аутопсия. Бил е пиян и се е удавил. Точка.

— Но какво е търсил изобщо на ферибота?

Тя ме стрелна с поглед.

— Не знам. Той беше голям човек. Не му държахме сметка къде ходи.

Продължихме мълчаливо и в този момент ми хрумна, че Макейра е могъл с лекота да напусне острова през почивните дни, за да се срещне с Ричард Райкарт в Ню Йорк. Това би обяснило защо си е записал неговия номер и защо не е казал на семейство Ланг къде отива. Какво да им каже? Довиждане, приятели, отскачам за малко до ООН да се срещна с най-злия ви политически враг…

Минахме покрай къщата, където бях потърсил убежище от пороя. Огледах се за стареца. Но бялата дъсчена постройка изглеждаше също тъй пуста, както когато я видях за пръв път, всъщност толкова студена, залостена и изоставена, че неволно се запитах дали не съм си въобразил цялата среща.

Рут каза:

— В понеделник ще го погребат в Лондон. По-точно в Стретъм. Майка му е твърде болна, за да присъства. Чудя се дали да не отида. Един от нас трябва да бъде там и не ми се вярва да е съпругът ми.

— Нали каза, че не искаш да го напускаш?

— По-скоро излиза, че той ме напусна, не смяташ ли?

Тя не каза нищо повече и пак се зае да оправя качулката, макар че вече нямаше смисъл. Помогнах й със свободната си ръка и тя грубо я нахлупи, без да ми благодари, после закрачи пред мен, като се взираше в земята.

Микробусът ни чакаше до края на пътеката, вътре Бари четеше „Хари Потър“. Двигателят работеше и фаровете бяха включени. От време на време голямата чистачка шумно застъргваше по предното стъкло. Бари с видима неохота остави книгата, слезе, отвори задната врата и избута седалките напред. С общи усилия наместихме велосипеда, после той се върна зад волана, а аз седнах до Рут.

Вместо пътя, по който бях пристигнал с велосипеда, Бари избра друг, лъкатушещ нагоре по склона. Наоколо цареше влажен, унил сумрак, сякаш някой от огромните буреносни облаци, вместо да се разкъса, бе слязъл постепенно като повреден дирижабъл, за да обгърне острова. Разбирах защо Рут каза, че пейзажът й напомня за Корнуол. Фаровете на микробуса осветяваха дива, почти планинска местност, а в страничното огледало смътно различавах фосфоресциращите бели гребени на вълните из пролива. Парното беше включено на пълна мощност и трябваше непрестанно да бърша запотеното стъкло, за да виждам къде отиваме. Усещах как съхнещите дрехи лепнат по кожата ми, излъчвайки леко неприятния мирис на пот и препарат за химическо чистене, който бях доловил в стаята на Макейра.

Рут мълча през целия път. Седеше леко извърната с гръб към мен и се взираше навън през стъклото. Но точно когато отминахме светлините на летището, нейната студена, твърда ръка плъзна по седалката и стисна моята. Не знаех какво си мисли, но се досещах и също стиснах пръстите й. Дори и един автор в сянка може понякога да прояви човешко съчувствие. В огледалото над шофьора срещнах очите на Бари. Когато завихме надясно през гората, в мрака за миг се мярнаха изображенията на смърт и мъчения и думите ЗАЩОТО КАКТО В АДАМА ВСИЧКИ УМИРАТ, но доколкото успях да различа, малкият найлонов заслон беше празен. Продължихме надолу по черния път към къщата.

Възможно е събеседникът да каже на автора в сянка нещо, което противоречи на казаното преди или на предварителните сведения. В такъв случай е много важно да се изтъкне незабавно несъответствието.

„Писане в сянка“

Когато се прибрах, първата ми работа беше да си приготвя гореща вана, като сипах половин шишенце ароматизиран шампоан (бор, кардамон и джинджифил), което намерих в шкафчето. Докато ваната се пълнеше, дръпнах завесите и съблякох мокрите дрехи. Разбира се, в модерната къща на Райнхарт липсваха примитивните радиатори, затова оставих дрехите да лежат на пода, влязох в банята и прекрачих в голямата вана.