Роберт Харрис - Сянката

Малко след Уест Тисбъри спрях близо до Скочманс Лейн да проверя посоките. Небето вече изглеждаше наистина заплашително. Вятърът се засилваше и едва не изтръгна картата от ръцете ми. Всъщност почти бях готов да се върна. Но ми се струваше глупаво да се откажа, след като съм изминал толкова път, затова отново се настаних на тясното кораво седло и потеглих напред. Около три километра по-нататък пътят се разклони и аз отбих от шосето наляво, към океана. Пейзажът надолу към залива напомняше този преди резиденцията на Райнхарт — дъбови шубраци, езерца, дюни — с единствената разлика, че тук имаше повече къщи. Всъщност бяха вили, заключени за през зимата, но над два-три комина се виеха тънки ивици кафеникав дим, а от един прозорец дочух звуците на класическа музика. По радиото предаваха концерт за виолончело. Точно тогава най-сетне заваля — тежките корави топчета влага се сипеха почти като градушка и избухваха по ръцете и лицето ми, разпръсквайки мирис на море. Отначало само плющяха нарядко в езерото и барабаняха из околните дървета, но след броени секунди сякаш някъде в небето се отприщи огромен бент и дъждът заваля като из ведро. Сега си спомних защо не обичах велосипедите — нямат покрив, предно стъкло и парно.

Голите костеливи дървета не предлагаха надежда за укритие, но и не можех да продължа да карам — вече не виждах нищо, — затова слязох и тръгнах пеш, като бутах велосипеда, докато зърнах ниска ограда от летви. Опитах се да подпра велосипеда на нея, но той с трясък се сгромоляса. Задното колело все още се въртеше. Не си направих труда да го вдигна, а изтичах по покритата със сгурия алея покрай пилона със знаме към верандата на къщата. Щом прекрачих на сухо, наведох глава и енергично изтръсках водата от косата си; в същия миг някакво куче се разлая и задраска по вратата зад мен. Бях предположил, че къщата е необитаема — определено изглеждаше запустяла, — но иззад мрежата против комари на прашния прозорец надникна нечие бледо лице. След малко вратата се отвори и кучето изхвръкна насреща ми.

Мразя кучетата почти колкото те мразят мен, но положих усилие да се престоря на очарован от топката грозна, джавкаща бяла козина, та макар и само за да успокоя собственика, местен старец, наближаващ деветдесетте, ако се съдеше по кафявите старчески петна, прегърбената стойка и все още изящния череп, обвит с пергаментова кожа. Върху закопчаната догоре жилетка беше облякъл добре скроено спортно сако, а на врата му висеше кариран шал. Измънках някакво извинение за безпокойството, но старецът ме прекъсна.

— Англичанин ли си? — попита той, като ме оглеждаше с присвити очи.

— Да.

— Добре, стой си на сухо. Безплатно е.

Не познавах достатъчно добре Америка, за да преценя по акцента му откъде е родом и какво е работил. Но се досещах, че е пенсионер, и то доста заможен. Нямаше как да не е заможен на този остров, където барака с външна тоалетна струваше половин милион долара.

— Англичанин, а? — повтори той. Огледа ме през очилата без рамки. — Да не би да имаш нещо общо с онзи Ланг?

— Донякъде — казах аз.

— Умен човек ми се видя. Защо му е трябвало да се хваща с онзи проклет глупак в Белия дом?

— Точно това питат всички.

— Военни престъпления! — Старецът поклати глава и аз зърнах на всяко ухо по един слухов апарат с телесен цвят. — Всички ни можеха да обвинят в тях. И може би трябваше. Не знам. Май просто ще трябва да разчитам на Божия съд. — Той се изкиска печално. — Скоро ще разбера.

Не знаех за какво говори, но се радвах, че съм на сухо. Подпирахме се на полуизгнилия дървен парапет и гледахме дъжда, а кучето препускаше стремглаво насам-натам по верандата. През една пролука между дърветата смътно различавах океана — необятен и сив, белите ивици на прииждащите вълни безметежно пълзяха по него като смущения по екрана на стар черно-бял телевизор.

— Е, какво те води към нашия край на Винярд? — попита старецът.

Не виждах смисъл да лъжа.

— Тялото на един мой познат е било изхвърлено на брега там долу — казах аз. — Мислех си да погледна мястото. Да му отдам почит — добавих, за да не ме сметне за смахнат.

— Виж, това вече наистина е забавно — каза той. — Имаш предвид онзи англичанин отпреди няколко седмици? Няма начин течението да го е отнесло толкова далеч на запад. Не и по това време на годината.

— Какво?

Завъртях се да го погледна. Въпреки дълбоката старост все още имаше нещо младежко в острите му черти и запазената енергия. Тънката му бяла коса беше сресана право назад. Приличаше на престарял бойскаут.