Роберт Харрис - Сянката

И все пак, още докато се връщах към неговата — моята — нашата — стая, усетих присъствието му — той тромаво се тътреше след мен.

— Майната ти, Макейра — промърморих тихичко аз. — Просто върви по дяволите, остави ме да довърша тази книга и да изчезвам оттук.

Натъпках снимките и фотокопията обратно в плика и се озърнах къде да го скрия, после спрях и се запитах защо. Не беше строго секретен. Нямаше нищо общо с военните престъпления. Просто един млад студент и актьор отпреди повече от трийсет години, седнал да пие шампанско с приятели на слънце край реката. Можеше да има какви ли не обяснения за номера на Райкарт върху снимката. И все пак тя някак настояваше да бъде скрита. Срамувам се да призная, но по липсата на други умни идеи прибягнах към най-изтъркания похват — вдигнах дюшека и пъхнах плика отдолу.

— Обяд, сър — тихо подвикна Деп от коридора.

Завъртях се. Не бях сигурен, че ме е видяла, но пък и не бях сигурен дали има значение; през последните седмици сигурно бе виждала в тази къща какви ли не странности, в сравнение с които моето необичайно държание би изглеждало истинска дреболия.

Последвах я към кухнята и попитах:

— Мисис Ланг някъде наоколо ли е?

— Не, сър. Тя отишла Винярд Хейвън. Пазарува.

Беше ми направила сандвич със салата и пилешко.

Настаних се на едно високо столче и се насилих да го изям, докато Деп опаковаше продуктите с фолио и ги връщаше в един от шестте хладилника. Замислих се какво да правя. При други обстоятелства бих си наложил да се върна на бюрото и да работя до вечерта. Но за пръв път в цялата си сенчеста кариера бях блокирал. Бях прахосал половината сутрин за съчиняване на чаровни интимни спомени от едно събитие, което не се беше случило — не можеше да се е случило, защото Рут Ланг бе дошла да започне лондонската си кариера едва през 1976 г., тоест цяла година, след като нейният бъдещ съпруг бе станал партиен член.

Дори самата мисъл да се захвана с главата за Кеймбридж, която доскоро смятах за едва ли не напълно готова, сега ме изправяше пред бетонна стена. Кой беше той, този млад, весел начинаещ актьор с вкус към момичетата и алергия към политиката? Ако не срещата с Рут, то какво тогава го беше превърнало в партиен активист и борец за победа на общинските избори? Струваше ми се нелогично. И в този момент осъзнах, че си имам сериозен проблем с нашия бивш министър-председател. От психологическа гледна точка той не беше правдоподобен образ. Когато наяве или на екрана играеше ролята на държавник, изглеждаше силна личност. Но щом човек се замислеше за него, той просто изчезваше като по магия. Това правеше работата ми почти невъзможна: за разлика от многобройните естрадни и спортни чудаци, с които бях работил в миналото, когато нещата опираха до Ланг, просто не можех да си го представя.

Извадих мобилния телефон и се замислих дали да не позвъня на Райкарт. Но колкото повече размишлявах над евентуалния развой на един бъдещ разговор, толкова по-силно се колебаех да го започна. Какво точно можех да кажа? „О, здравейте, вие не ме познавате, но аз замествам Майк Макейра като автор в сянка на Адам Ланг. Мисля, че той може да е разговарял с вас ден-два, преди вълните да изхвърлят трупа му на плажа.“ Върнах телефона в джоба си и изведнъж в главата ми с неудържима сила изплува картината как тежкото тяло на Макейра се люшка напред-назад в прибоя. Дали се бе блъскал в скали, или направо бе стигнал до мекия пясък? Как се казваше мястото, където го бяха открили? Рик го спомена, когато обядвахме в лондонския му клуб. Ламбърт… и още нещо.

— Извинявай, Деп — обърнах се аз към икономката.

Тя извърна глава откъм хладилника. Имаше тъй мило, отзивчиво лице.

— Сър?

— Случайно да знаеш къде мога да намеря карта на острова?

Напълно е възможно да напишете книга за някого, без да правите друго, освен да слушате думите му; но допълнителното проучване често помага да си осигурите нов източник за идеи и описания.

„Писане в сянка“

Струваше ми се, че дотам са около петнайсет километра по северозападния бряг. Заливът се наричаше Ламбъртс Коув.

Имаше нещо магическо в имената на местата около него: Блекуотър Брук, Ънкъл Сетс Понд, Индиан Хил, Олд Херинг Крийк Роуд. Приличаше на карта от детска приключенска история и по някакъв странен начин точно така виждах плана си — като някаква забавна екскурзия. Деп предложи да си взема велосипед — о, да, мистър Райнхарт, той държи тук много, много велосипед за свои гости — и нещо в тази идея също ми се стори привлекателно, макар да не бях карал колело от години и някъде дълбоко в душата си да усещах, че от това няма да излезе нищо добро. От намирането на трупа бяха минали три седмици. Какво би могло да има за гледане? Но любопитството е могъщ човешки импулс — вярно, не чак колкото секса или алчността, но много над алтруизма, — а аз просто бях любопитен.