Роберт Харрис - Сянката

Дилемата не е рядко явление при писането в сянка и има просто решение: привличаш вниманието на автора към несъответствието и го оставяш сам да реши. Дългът на сътрудника не е да настоява за абсолютната истина; ако беше така, нашият сектор от издателската индустрия отдавна би рухнал под убийствената тежест на реалността. Също както козметичката не казва на клиентката, че лицето й напомня торба с жаби, така и писателят в сянка не изправя автора на мемоарите пред факта, че половината му безценни спомени са фалшиви. Не бъди диктатор, а посредник — това е нашият девиз. Очевидно Макейра не бе спазил това златно правило. Навярно тласкан от подозрения относно чутото, беше поръчал архивно проучване и после бе махнал от мемоарите най-светлия спомен на премиера. Какъв аматьор! Представих си как е бил посрещнат подобен ход. Нищо чудно, че отношенията им са се обтегнали.

Отново насочих вниманието си към материалите от Кеймбридж. Имаше някаква странна невинност в тия избелели снимки на jeunesse doree, златната младеж, закътани в оная изгубена, ала щастлива долина между двата културни върха на хипитата и пънка. Духовно изглеждаха по-близо до шейсетте, отколкото до седемдесетте. Момичетата носеха дълги, дълбоко деколтирани дантелени рокли с цветни мотиви и големи сламени шапки, за да ги пазят от слънцето. Косите на мъжете бяха не по-къси от техните. На единствената цветна снимка Ланг държеше в едната ръка бутилка шампанско, в другата нещо, силно напомнящо саморъчно навита цигара с марихуана; едно от момичетата като че поднасяше към устата му ягода, а отзад гол до кръста мъж одобрително показваше вирнат палец.

На най-голямата от сценичните фотографии осем младежи стояха събрани под прожектора с високо вдигнати ръце, сякаш току-що бяха приключили някакво танцово изпълнение в кабаре. Ланг беше най-отдясно, с раирано сако, сламена шапка и папийонка. Имаше две момичета по трико, мрежести чорапи и обувки с висок ток — едната с къса руса коса, другата с тъмни къдрици, може би червенокоса (нямаше как да разбера от черно-бялата снимка); и двете изглеждаха хубавички. Освен Ланг разпознах още двама мъже: единият днес беше известен комедиант, другият киноартист. Трети изглеждаше малко по-възрастен от останалите, може би вече завършил студент. Всички носеха ръкавици.

Върху залепено отзад листче бяха изписани на машина имената на изпълнителите и техните колежи: Дж. У. Сайм („Кейъс“), У. К. Инис („Пемброук“), А. Парк („Нюнхам“), П. Емет („Сейнт Джонс“), А. Д. Мартин („Кингс“), Е. Д. Во („Крайст“), X. С. Мартино („Гъртън“), А. П.Ланг („Джизъс“).

В долния ляв ъгъл на снимката имаше печатче за авторско право — „Кеймбридж Ивнинг Нюз“, — а диагонално през него беше надраскан със син флумастер телефонен номер, в чието начало разпознах международния код за Великобритания. Без съмнение като неуморен ловец на факти Макейра бе открил някого от трупата и аз се зачудих кой ли е този човек и дали си спомня събитията от снимките. Без сам да зная защо, извадих мобилния телефон и набрах номера.

Вместо познатите две ноти на британския сигнал чух постоянния тон на американската телефонна мрежа. Изчаках. Тъкмо се канех да затворя, когато мъжки глас изрече предпазливо:

— Ричард Райкарт.

Гласът с лек колониален акцент — Ричард Райкарт — несъмнено принадлежеше на бившия външен министър. Усещах, че го мъчи подозрение.

— Кой е? — попита той.

Затворих веднага. Всъщност така се стреснах, че захвърлих телефона на леглото. Той остана да лежи там около трийсет секунди, после почна да звъни. Хвърлих се да го грабна — вместо входящ номер на екранчето пишеше „частен абонат“ — и бързо го изключих. Бях тъй потресен, че половин минута не можах да помръдна.

Казах си да не прибързвам с изводите. Не знаех дали точно Макейра е записал номера, нито пък дали изобщо го е набирал. Проверих кога е изпратен пликът. Беше напуснал Обединеното кралство на трети януари — девет дни преди смъртта на Макейра.

Изведнъж за мен стана жизненоважно да премахна всяка оцеляла следа от престоя на моя предшественик в тази стая. Набързо измъкнах последните дрехи от гардероба, преобърнах в куфара чекмеджетата с бельо и чорапи (спомням си, че бяха дебели чорапи до коляното и торбести бели слипове — личеше, че човекът си е бил старомоден до мозъка на костите). Не намерих никакви лични документи — дневник, бележник с адреси, писма или дори книги — и предположих, че трябва да са взети от полицаите непосредствено след смъртта. Изнесох от банята синя пластмасова самобръсначка еднодневка, четка за зъби, гребен и други дреболии и с това работата приключи. Всички материални следи от присъствието на Майкъл Макейра, бивш помощник на бившия премиер Адам Ланг, бяха натъпкани в куфар и готови за изхвърляне. Издърпах куфара в коридора и го отмъкнах в солариума. Не ме интересуваше дали ще остане там до лятото; важното беше да не го видя повече. Бях се задъхал и постоях малко да си почина.