Роберт Харрис - Сянката

— Лъжец! Лъжец! Лъжец!

— Както казах във вчерашното си изявление, винаги съм бил убеден поддръжник на Международния наказателен съд. Вярвам в неговата дейност. Вярвам в здравия разум на неговите съдии. И затова не се боя от разследването. Защото в сърцето си знам, че не съм извършил нищо нередно.

Той се обърна към демонстрантите. За пръв път пролича, че е забелязал размаханите плакати: неговото лице, решетките, оранжевият гащеризон, окървавените ръце. Стисна зъби.

— Не ще позволя да ме сплашат. — Той леко вирна глава. — Не ще позволя да ме превърнат в изкупителна жертва. Не ще позволя да ме откъснат от борбата срещу СПИН, бедността и глобалното затопляне. Точно с тази цел сега заминавам за Вашингтон, за да продължа според предварителния си график. Позволете да кажа пределно ясно на всички зрители в Обединеното кралство и по целия свят: докато дишам, ще се боря срещу тероризма, където това се наложи, независимо дали на бойното поле или — при необходимост — в съдебната зала. Благодаря.

Без да обръща внимание на градушката от въпроси — „Кога ще се върнете във Великобритания, мистър Ланг?“, „Одобрявате ли мъченията, мистър Ланг?“, — той се обърна и закрачи обратно. Мускулите на широките му плещи играеха под изискания костюм, а тримата охранители се разпръснаха във верига зад него. Само преди седмица подобно изявление би ме впечатлило както речта му в Ню Йорк след лондонския самоубийствен атентат, но сега с изненада открих колко малко чувства изпитвам. Сякаш гледах някой велик актьор в залеза на кариерата си — емоционално изчерпан и без други резерви освен превъзходното майсторство.

Изчаках го да се върне в бронирания пашкул, после изключих телевизора.

След като Ланг и останалите си тръгнаха, къщата изглеждаше не просто празна, а опустяла, лишена от смисъл. Слязох по стълбището и минах покрай осветените витрини с племенна еротика. Столът до вратата, където вечно седеше някой от охранителите, сега пустееше. Завъртях се и тръгнах по коридора към помещението за секретарките. Малката стая, обикновено безупречно чиста, изглеждаше изоставена след паническо бягство като шифровъчна зала на чуждо посолство в току-що превзет град. По бюрото се валяха хартии, компютърни дискове и стари броеве на „Хансард“ и „Конгрешънъл Рекорд“. Чак сега ми хрумна, че нямам работно копие от ръкописа на Ланг, но когато се опитах да отворя канцеларския шкаф, той се оказа заключен. Кошчето до него бе претъпкано с хартиени ивици от резачката за документи.

Надникнах в кухнята. На масата бе подреден комплект ножове; по някои от тях имаше свежа кръв. Колебливо подвикнах „Ехо“ и погледнах зад вратата на килера, но икономката не беше там.

Нямах представа коя е моята стая, затова не ми оставаше друг избор, освен да продължа по коридора, изпробвайки вратите една по една. Първата беше заключена. Втората се отвори и от стаята зад нея лъхна плътен, сладникав мирис на тежък афтършейв; върху леглото бе метнат анцуг. Личеше, че е спалнята, която използват агентите от нощната смяна. Третата врата пак бе заключена и тъкмо се канех да пробвам четвъртата, когато чух женски плач. Познах, че е Рут, дори и риданията й звучаха войнствено. В централната сграда има само шест спални — бе казала Амелия. — По една за Адам и Рут. Ама че положение, помислих си аз, докато се отдалечавах на пръсти, бившият премиер и жена му спят в отделни стаи, а любовницата е в края на коридора. Едва ли не френско семейство.

Плахо изпробвах дръжката на следващата стая. Беше отключена и веднага разпознах бившето убежище на Макейра — не толкова по вида на куфара си, колкото по мириса на носени дрехи и лавандулов сапун. Влязох и съвсем тихо затворих вратата. Големият огледален гардероб заемаше цялата стена откъм стаята на Рут и когато плъзнах стъклената врата няколко сантиметра встрани, чух нейното приглушено хлипане. Вратата заскърца върху релсите и тя навярно чу, защото плачът изведнъж стихна. Представих си я как трепва, надига глава от мократа възглавница и се вглежда в стената. Отстъпих назад. Забелязах, че някой е оставил на леглото кутия за документи, натъпкана тъй шгьтно, че капакът не се затваряше добре. Отгоре бе залепено жълто листче с надпис: „Успех! Амелия“. Седнах на ръба и вдигнах капака. МЕМОАРИ на Адам Ланг, обявяваше гордо титулната страница. Значи все пак не ме беше забравила въпреки крайно притеснителните обстоятелства около нейното заминаване. Кой каквото ще да казва за мисис Блай, но беше истинска професионалистка.