Роберт Харрис - Сянката

— Но това звучи фалшиво, не смяташ ли? — Ланг се навъси. — Какво толкова имаме за обсъждане?

— На кого му пука? СПИН. Бедността. Климатичните промени. Африка. Каквото ти хрумне. Важното е да кажеш: върша си работата както обикновено, имам график, занимавам се с големи дела и няма да отстъпя от тях заради някакви смешници, дето се правят на съдии в Хага.

— А мерките за безопасност? — намеси се Амелия.

— Тайните служби ще се погрижат. Ще попълваме дневния ред в движение. Цялата столица ще те приветства. Чакам новини от вицепрезидента, но срещата с него ще е на четири очи.

— А медиите? — попита Ланг. — Скоро ще трябва да реагираме.

— По пътя за летището ще спрем да кажем няколко думи. Ако желаеш, мога да направя изявление. От теб се иска само да стоиш до мен.

— Не — твърдо каза Ланг. — Не. В никакъв случай. Така вече наистина ще изглеждам виновен. Трябва лично да разговарям с тях. Рут, какво мислиш за отиването във Вашингтон?

— Мисля, че е ужасна идея. Извинявай, Сид, знам, че здравата работиш за нас, но трябва да имаме предвид и как ще се възприеме това в Англия. Ако Адам отиде във Вашингтон, ще заприлича на подлизурко, който тича да се оплаче на американския господар.

— В такъв случай какво искаш да направите?

— Да отлетим за Лондон. — Крол понечи да възрази, но Рут не му даде думата. — Англичаните може и да не го обичат много в момента, но едно нещо мразят още повече — нахални чужденци да им казват какво да вършат. Правителството ще трябва да го подкрепи.

— Британското правителство ще окаже пълно съдействие на разследването — намеси се Амелия.

— О, така ли? — попита Рут с отровно сладък глас. — И какво те кара да мислиш така?

— Не мисля, Рут. Чета. Пише го на екрана. Виж.

Погледнахме. В долната част на телевизионния екран вървеше текст: ПОСЛЕДНИ НОВИНИ: БРИТАНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО „ЩЕ ОКАЖЕ ПЪЛНО СЪДЕЙСТВИЕ“ НА РАЗСЛЕДВАНЕТО ЗА ВОЕННИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ.

— Как смеят? — възкликна Рут. — След всичко, което направихме за тях!

Джош каза:

— При цялото ми уважение, госпожо, като страна, подписала договора за Международния наказателен съд, британското правителство няма избор. Според международните закони е длъжно „да окаже пълно съдействие“. Такива са изискванията на Член четирийсет и шести.

— Ами ако в крайна сметка Международният наказателен съд реши да ме арестува? — тихо попита Ланг. — И тогава ли британското правителство ще е длъжно „да окаже пълно съдействие“?

Джош вече бе открил в лаптопа си нужния текст.

— Това се разглежда в Член петдесет и девети, сър. „Държава — страна по статута, която е получила искане за предварително арестуване или за арестуване и предаване, незабавно предприема действия за арестуването на съответното лице.“

— Е, мисля, че чутото решава въпроса — отсече Ланг. — Заминаваме за Вашингтон.

Рут скръсти ръце. Жестът ми напомни за Кейт предвещаваше бури.

— Все пак смятам, че ще изглежда зле — каза тя.

— Не толкова зле, колкото да ме свалят с белезници на летище „Хийтроу“.

— Поне ще личи, че имаш кураж.

— Тогава защо, по дяволите, не отлетиш и ти заедно с мен? — свирепо възрази Ланг. Също като в избухването от предишния ден, изненадваща бе не толкова проявата на раздразнителност, колкото неочакваният й изблик. — Ако британското правителство иска да ме предаде на този измислен съд, майната му! Ще отида там, където хората ме желаят. Амелия, кажи на момчетата, че след пет минути потегляме. Помоли момичетата да ми приготвят багаж за кратко пътуване. Приготви се и ти.

— О, защо не ползвате общ куфар? — рече Рут. — Ще е далеч по-удобно.

При тези думи сякаш замръзна самият въздух. Дори и тънката усмивка на Крол застина по краищата. Амелия се поколеба, после нервно приглади полата си, взе бележника и се изправи сред тихо копринено шумолене. Докато вървеше към стълбището, гледаше право напред. Стискаше устни, а шията й се бе обагрила в изящно розово. Рут я изчака да изчезне от поглед, после бавно изпъна подвитите си крака и внимателно обу ниските си обувки с дървени подметки. Трийсет секунди по-късно долу се затръшна врата.

Ланг болезнено примижа и въздъхна. Стана, взе си сакото от облегалката на стола и го облече. Това бе сигнал за всички ни да се раздвижим. Сътрудниците затвориха лаптопите. Крол стана, разкърши се и разпери пръсти. Заприлича ми на котка, която извива гръб и за миг показва нокти. Аз прибрах бележника.

— Ще се видим утре — каза Ланг и ми протегна ръка. — Настани се удобно. Извинявай, че те зарязвам. Цялата тази шумотевица поне ще се отрази добре на продажбите.