Роберт Харрис - Сянката

Сега, помислих си аз, залитайки леко от ударите на вятъра, трябва да споделя всичко с някой журналист — с упорит репортер от „Уошингтън Поуст“, наследил благородните традиции на Удуърд и Бърнстийн. Представих си заглавието. Можех да напиша наум целия репортаж.

ВАШИНГТОН (АП): Според източници в разузнавателните среди смъртта на Майкъл Макейра, сътрудник на бившия британски премиер Адам Ланг, е била трагична грешка при провеждане на тайна операция.

Нима беше толкова неправдоподобно? Пак погледнах фигурките на плажа. Стори ми се, че са ускорили крачка и идват право кьм мен. Вятърът плисна дъждовни струи в лицето ми и трябваше да ги избърша. Да се махам, помислих си аз. Когато погледнах отново, двамата бяха още по-близо и газеха решително през пясъчната пустош. Единият беше висок, другият нисък. Мъж и жена.

Жената бе Рут Ланг.

Бях смаян от нейната поява. Изчаках да се уверя, че е тя, после слязох към плажа да я пресрещна. Ревът на вятъра и океана заглуши първите думи, които си разменихме. Наложи се Рут да ме дръпне за ръката надолу, за да вика в ухото ми.

— Казвам — повтори тя и дъхът й бе едва ли не потресаващо горещ върху замръзналата ми кожа, — от Деп разбрах, че си тук!

Вятърът отметна синята найлонова качулка от лицето й и тя неловко се опита да я издърпа иззад врата си, после се отказа. Извика още нещо, но точно в този момент на брега зад нея избухна вълна. Тя се усмихна безпомощно, изчака шумът да поотслабне, после събра длани около устата си и извика:

— Какво правиш?

— О, просто излязох да подишам чист въздух.

— Не, наистина.

— Исках да видя къде са намерили Макейра.

— Защо?

Свих рамене.

— Любопитство.

— Но ти дори не го познаваше.

— Почва да ми се струва, че съм го познавал.

— Къде ти е велосипедът?

— Зад дюните.

— Дойдохме да те приберем, преди да е връхлетяла бурята.

Рут махна на агента. Той стоеше на пет метра от нас и ни гледаше — мокър, отегчен и нещастен.

— Бари — извика тя, — ако обичаш, докарай колата и ни чакай на пътя. Ние ще приберем велосипеда.

Говореше му като на слуга.

— За съжаление не мога, мисис Ланг — отвърна той. — По правилник трябва непрекъснато да съм с вас.

— О, за бога! — сопна се тя. — Сериозно ли си мислиш, че в Ънкъл Сетс Понд има терористична организация? Бягай да докараш колата, преди да си пипнал пневмония.

Гледах по широкото му унило лице как чувството за дълг се бори с желанието да се прибере на сухо.

— Добре — каза накрая той. — Ще ви чакам след десет минути. Но, моля ви, не напускайте пътеката и не разговаряйте с никого.

— Няма, господин полицай — отговори тя с подигравателно смирение. — Обещавам.

Той се поколеба, после изтича назад по плажа.

— Държат се с нас като с деца — оплака се Рут, докато вървяхме нагоре. — Понякога си мисля, че имат заповед не толкова да ни пазят, колкото да ни шпионират.

Стигнахме до върха на дюната и като по команда се завъртяхме да погледнем океана. След една-две секунди се озърнах скришом към нея. Бледата й кожа лъщеше от дъжда, късата черна коса беше прилепнала и блестяща като плувна шапка. От студа плътта й изглеждаше твърда като алабастър. Хората често казваха, че не разбират какво толкова е открил в нея мъжът й, но в онзи момент аз го видях — в тази жена имаше жилава мощ, мълниеносна нервна енергия; тя беше като природна сила.

— Да си призная, и аз идвах тук два-три пъти — каза тя. — Обикновено нося цветя и ги затискам с камък. Горкият Майк. Мразеше да напуска града. Мразеше разходките из природата. Дори не умееше да плува.

Тя бързо избърса с длан бузите си. Лицето й бе твърде мокро, за да разбера дали плаче.

— Ужасно място за края на нечий живот — казах аз.

— О, не. Ни най-малко. Когато грее слънце, тук е чудесно. Напомня ми за Корнуол.

Рут се спусна по пътечката към велосипеда и аз я последвах. За моя изненада тя изведнъж се метна на седлото, завъртя педалите и спря стотина метра по-нагоре, в покрайнините на гората. Когато я догоних, тя ме изгледа втренчено. Тъмнокафявите й очи бяха почти черни в гаснещия ден.

— Мислиш ли, че смъртта му е подозрителна?

Прямотата на въпроса ме завари, неподготвен.

— Не съм сигурен — отвърнах аз.

Едва се удържах да не й кажа веднага какво съм чул от стареца. Но усещах, че не му е нито времето, нито мястото. Не бях уверен във фактите, а ми се виждаше някак просташко да говоря непроверени слухове пред скърбяща приятелка. А и мъничко се боях от нея — не исках да ме подложи на безмилостен разпит. Затова добавих сдържано: