Роберт Харрис - Сянката

Също както си струва понякога да прегладнееш истински, за да се насладиш на храната, така и удоволствието от горещата вана може да се оцени напълно само ако си бил дълго под леден дъжд. Изстенах от облекчение, отпуснах се надолу, докато ноздрите ми докоснаха ароматната пяна, и няколко минути лежах като алигатор на припек в задушна лагуна. Навярно затова не чух почукването на вратата и разбрах, че в стаята има някой едва когато се понадигнах и чух нечии стъпки.

— Ехо? — подвикнах аз.

— Извинявай — отвърна Рут. — Почуках. Аз съм. Дойдох да ти донеса сухи дрехи.

— Нямаше нужда — казах аз. — Ще се справя.

— Трябва ти нещо сухо и проветрено, инак ще се разболееш. Ще кажа на Деп да почисти другите.

— Наистина нямаше нужда.

— Вечерята е след час.

— Чудесно — предадох се аз. — Благодаря ти.

Чух как Рут излезе и вратата щракна зад нея. Веднага изскочих от ваната и грабнах хавлията. Беше ми оставила на леглото изгладена риза на съпруга си (шита по поръчка, с монограм АПБЛ върху джобчето), пуловер и джинси. От захвърлените на пода дрехи бе останало само мокро петно. Вдигнах дюшека — пликът още беше там, после го пуснах с облекчение.

В Рут Ланг имаше нещо смущаващо. Когато бях с нея, никога не знаех какво да очаквам. Понякога ставаше безпричинно агресивна — не бях забравил как при първия ни разговор буквално ме обвини, че се каня да напиша предателска книга за нея и Ланг, — а друг път изпадаше в удивителна фамилиарност, държеше ме за ръка или командваше как да се обличам. Сякаш в мозъка й липсваше някакъв мъничък механизъм, онази част, която подсказва как да се държим естествено с другите хора.

Загърнах се по-плътно с хавлията, стегнах я на кръста и седнах зад бюрото. И преди се бях изненадвал от странното й отсъствие в автобиографията. Това бе една от причините за желанието ми да започна основната част от книгата с разказа за тяхната среща — докато открих, че Ланг го е измислил. Разбира се, тя присъстваше в посвещението:

На Рут, на децата ми и на народа на Великобритания

Но след това до появата й имаше цели петдесет страници. Прелистих ръкописа и открих търсения пасаж.

По време на лондонските избори срещнах за пръв път Рут Ланг, една от най-активните сътруднички на местното дружество. Бих искал да мога да кажа, че ме развълнува нейната политическа страст, но истината е, че я сметнах за изумително привлекателна — дребна, енергична, със съвсем къса черна коса и проницателни тъмни очи. Тя беше родом от Северен Лондон, единствено дете на университетски преподаватели, и проявяваше страстен интерес към политиката едва ли не откакто бе проговорила — за разлика от мен! Както неуморно изтъкваха нашите приятели, беше много по-умна! Беше следвала в Оксфорд политология, философия и икономика, а после бе получила стипендия „Фулбрайт „за едногодишно проучване на държавното управление в бившите колониални страни. И сякаш това не стигаше, за да ме стресне, та отгоре на всичко бе заела първо място в приемните изпити на Форин Офис, макар че по-късно напусна, за да работи в партийната парламентарна комисия по външните работи.

Все пак девизът на рода Ланг винаги е бил „Без риск няма победа „и аз успях да се уредя в един екип с нея. След цяла вечер раздаване на листовки от врата на врата беше сравнително лесно да я поканя на чашка в някое местно заведение. Отначсию с нас идваха и други приятели от кампанията, но постепенно усетиха, че искаме да останем насаме. Една година след изборите заживяхме заедно, а когато Рут забременя с първото ни дете, аз я помолих да се омъжи за мен. През юни 1979 г. сключихме граждански брак в Мерилебън. Кум беше Анди Мартин, мой стар приятел от „Футлайтс За медения месец родителите на Рут ни отстъпиха вилата си близо до Хейон-Уай. След две седмици блаженство се завърнахме в Лондон, готови за твърде различната политическа обстановка след избирането на Маргарет Тачър.

Това бе единственото по-съществено споменаване на Рут.

Бавно прерових следващите глави, подчертавайки местата, където ставаше дума за нея. „Дългогодишният й партиен опит“ бил „безценен“ за Ланг по пътя към мястото в парламента. Трета глава започваше многообещаващо: „Рут съзря далеч преди мен възможността да стана партиен лидер“, но така и не обясняваше как или защо е стигнала до това прозрение. После тя отново се появяваше „с типичните си хитри съвети“, когато му се наложило да уволни свой колега. Споменаваше се как споделяла с него хотелските апартаменти, когато посещавал партийни конференции. Оправила му вратовръзката вечерта, когато станал министър-председател. Извеждала по магазините жените на гостуващи световни лидери. Дори му родила деца („децата винаги са ми помагали да запазя здрава връзка със земята“). Но все пак в мемоарите тя си оставаше безплътен призрак, което ме озадачаваше, защото определено не беше призрак в реалния му живот. Може би затова държеше да ме наемат — досещаше се, че ще искам да напиша повече за нея.