Роберт Харрис - Сянката

— Тия винаги са от най-буйните копелета — каза шофьорът, — борците за мир.

Той натисна педала, задните колела забуксуваха, после зацепиха и колата се стрелна към безмълвната гора.

Амелия ме посрещна в коридора. Погледна оскъдния ми багаж с презрение, на каквото е способна само жена.

— Наистина ли нямаш друго?

— Предпочитам да пътувам с малко багаж.

— Малко ли? По-добре кажи с празни ръце. — Тя въздъхна. — Както и да е. Последвай ме.

Куфарът ми беше един от онези банални модели с колелца и сгъваема дръжка. Докато го мъкнех по коридора към дъното на къщата, той издаваше усърдно бръмчене.

— Снощи на няколко пъти опитах да ти се обадя — каза Амелия, без да се обръща, — но телефонът не отговаряше.

Започва се, помислих си аз.

— Забравих да си заредя мобилния.

— О? Ами телефонът в стаята ти? Опитах и него.

— Бях излязъл.

— До полунощ?

Направих болезнена гримаса зад гърба й.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Ето това.

Тя спря пред една врата, отвори я и ми направи път да вляза. В стаята беше мрачно, но тежките завеси не се събираха докрай по средата и имаше достатъчно светлина, за да различа очертанията на двойно легло. Миришеше на залежали дрехи и бабешки сапун. Амелия прекоси стаята и рязко дръпна завесите.

— Отсега нататък ще спиш тук.

Стаята беше съвсем обикновена, със стъклена плъзгаща се врата, която излизаше направо към моравата зад къщата. Освен леглото имаше бюро с шарнирна лампа, кресло с плътна бежова тапицерия и вграден гардероб с огледални врати, заемащ една цяла стена. През отворената врата отстрани зърнах баня с бели плочки. Изглеждаше спретната, функционална и страшно унила.

Опитах да се пошегувам:

— Значи тук бяхте настанили покойната баба, нали?

— Не, тук бяхме настанили Майк Макейра.

Тя плъзна настрани една от вратите на гардероба, разкривайки няколко закачалки със сака и ризи.

— За жалост нямахме време да разчистим, а майка му е в старчески дом, тъй че не разполага с място за тия неща, но както сам казваш, ти предпочиташ да пътуваш с малко багаж. Освен това ще е само за няколко дни, след като вече изтеглиха датата на излизането напред.

Никога не съм бил особено суеверен, но вярвам, че някои места имат свое излъчване, а стаята не ми допадна още щом стъпих в нея. Мисълта да докосна дрехите на Макейра ме изпълни с чувство, близко до паниката.

— Имам твърдо правило да не спя в дома на клиента — казах аз, полагайки усилия гласът ми да звучи весело и небрежно. — В края на работния ден често нямам търпение да се измъкна навън.

— Но сега ще имаш денонощен достъп до ръкописа. Нали това искаше? — Тя се усмихна и за пръв път долових в усмивката й истинско веселие. Беше ме сложила на място както в преносен, така и в буквален смисъл. — А и няма начин вечно да минаваш между капките. Рано или късно журналистите ще открият кой си и ще те обсипят с въпроси. Би било ужасно за теб. Така ще можеш да работиш на спокойствие.

— Няма ли друга стая, която да ползвам?

— В централната сграда има само шест спални. По една за Адам и Рут. Една за мен. Момичетата спят заедно. Една е за дежурните охранители от нощната смяна. А крилото за гости е заето изцяло от Специалния отдел. Не ставай капризен, чаршафите са сменени. — Тя погледна елегантния си златен часовник. — Виж какво. Сидни Крол ще пристигне всеки момент. Очакваме изявлението на Международния наказателен съд след по-малко от трийсет минути. Настани се, а после ела горе. Каквото и да решат, ще те засяга. На практика вече си един от нас.

— Тъй ли?

— Естествено. Ти състави вчерашното изявление. Това те прави съучастник.

След като тя излезе, аз не отворих куфара. Нямах сили да се заема с настаняването. Седнах плахо на ръба на леглото и се загледах през прозореца към ветровитата морава, ниските дъбове и необятното небе. Ослепителна бяла искрица бързо се носеше през сивата шир и постепенно растеше. Хеликоптер. Машината мина ниско над къщата, разтърсвайки тежката стъклена врата, но след минута-две отново се появи на около километър и половина и увисна точно над хоризонта като злокобна и страховита комета. Явно нещата са станали много сериозни, помислих си аз, щом някой закъсал новинарски шеф с орязан бюджет е готов да наеме хеликоптер с надеждата да хване случайно в кадър бившия британски премиер. Представих си как в лондонския си кабинет Кейт гледа самодоволно предаването на живо и изведнъж ме обзе фантастичното желание да изтичам навън и да зачуруликам като Джули Андрюс в началото на филма „Звукът на музиката“: „Да, скъпа, аз съм! Тук съм, с военнопрестъпника! Вече съм съучастник !“