Роберт Харрис - Сянката

— Извинявайте, че ви прекъсвам — казах аз и посочих вещите си. — Исках само…

— Добре — кимна Ланг.

— Ще се обадя на децата — каза мрачно Рут. — Ако вече не си го направил, разбира се.

Ланг не я погледна; гледаше мен. И какви дълбини се криеха в мътните му очи! В този безкраен миг той ме призоваваше да видя докъде е изпаднал: лишен от власт, охулен от враговете, преследван, бездомен, разкъсван между съпругата и любовницата си. Само за този кратък поглед можех да напиша сто страници и пак да не стигна до края.

— Извинявай — каза Рут и доста грубо мина край мен, като ме блъсна с дребното си стегнато тяло.

В същия миг на прага изникна Амелия с телефон в ръката.

— Адам, обаждат се от Белия дом. Президентът на Съединените щати чака на телефона. — Тя се усмихна и ме избута към вратата. — Ако обичаш. Кабинетът ни трябва.

Когато се добрах до хотела, вече бе почти съвсем тъмно. Последните бледи отблясъци в небето очертаваха тежките черни облаци, които прииждаха откъм Атлантика и се трупаха над Чапакуидик. Младата жена с дантеленото боне на рецепцията каза, че се задава лошо време.

Качих се в стаята и дълго стоях в мрака, слушайки скърцането на старата тенекиена табела над входа и неуморното тътнещо съскане на прибоя отвъд пустия път. Фарът се включи точно в момента, когато лъчът сочеше към странноприемницата, и внезапният взрив на червена светлина в стаята ме изтръгна от унеса. Щракнах настолната лампа и извадих лаптопа от чантата. С този лаптоп бяхме минали какви ли не изпитания. Бяхме разговаряли с естрадни звезди, убедени, че са пратени от всевишния да спасят планетата. Бяхме слушали футболисти, пред чиито едносрични реплики ръмженето на горила напомня Шекспирова поезия. Бяхме търпели артисти, обречени на забрава, които спокойно можеха да се мерят с римските императори по самочувствие и популярност сред тълпите плебеи. Дружески потупах машината. Лъскавият й корпус беше нащърбен и изподраскан — доблестни рани от десетина бойни кампании. Бяхме оцелели във всяка една от тях. И сега щяхме да се преборим.

Включих лаптопа към хотелския телефон, набрах номера на моя интернет доставчик и докато се осъществяваше връзката, отскочих, до банята за чаша вода. Лицето, което зърнах в огледалото, изглеждаше по-зле дори от снощния призрак. Дръпнах долните си клепачи и огледах мътното бяло на очите, преди да продължа с посивелите зъби, прошарената коса и червените жилки по бузите и носа. Зимата в Мартас Винярд явно ме състаряваше. Като Шангри-Ла, само че наопаки.

Откъм стаята долетя познатото съобщение: „Имате поща“.

Веднага видях, че нещо не е наред. Обичайната серия от десетина паразитни послания ми предлагаше какво ли не — от увеличаване на пениса до абонамент за „Уолстрийт Джърнъл“. Имаше и вест от кантората на Рик с потвърждение за преведената първа част от аванса. Липсваше само едно: информацията, която си бях пратил днес следобед.

Няколко секунди гледах тъпо екрана, после отворих отделната секция от паметта на лаптопа, която автоматично съхранява всяко изпратено и получено съобщение. И за мое огромно облекчение най-отгоре в графата „Изпратени“ наистина зърнах безименния имейл, към който бях приложил ръкописа на мемоарите. Но когато отворих приложението и щракнах командата за даун лоуд, получих единствено съобщението: „Файлът не е на разположеше“.

Извадих мобилния телефон и се свързах с интернет доставчика.

Няма да ви досаждам с подробен разказ за мъките си през следващия половин час — подбирането на опции от безконечни списъци, дългото чакане, досадната електронна музика, все по-тревожните разговори с представителя на компанията в Утар Прадеш или където там им беше седалището.

В крайна сметка излезе, че ръкописът се е изпарил и компанията не разполага с данни някога да е съществувал.

Проснах се на леглото.

Не съм техничар, но дори и за мен почваше да става ясно какво се е случило. По някакъв начин ръкописът на Ланг беше изтрит от компютрите на моя интернет доставчик. За което имаше две възможни обяснения. Първо, че текстът не е бил зареден както трябва, което обаче не можеше да е вярно, защото още в кабинета бях получил онези две съобщения: „Файлът ви е прехвърлен“ и „Имате поща“. Второ, че след това файлът е бил изтрит. Но как би могло да стане? Изтриването щеше да означава, че някой има пряк достъп до компютрите на една от най-големите групировки в световния интернет и може да прикрива следите си. Би означавало също — би трябвало да означава, че цялата ми електронна кореспонденция е под наблюдение.