Роберт Харрис - Сянката

Амелия бе спряла да пише още в средата на изречението. Гледаше бившия министър-председател и ако не знаех, че е невъзможно, бих се заклел, че в едното око на Снежната кралица проблясва издайническа сълза. Той също я гледаше. На вратата тихичко се почука. Алис влезе с лист хартия в ръката.

— Извинявай, Адам — каза тя. — Асошиейтед Прес току-що излъчи това.

Ланг сякаш се колебаеше да откъсне очи от Амелия и в този момент разбрах — с непоколебима увереност, — че връзката им не е само професионална. След тягостна пауза той пое листа от Алис и започна да чете. Точно тогава Рут влезе в кабинета. Вече започвах да се чувствам като зрител, който по средата на представлението е отскочил до тоалетната и някак се е оказал на сцената — главните изпълнители не ми обръщаха внимание и знаех, че трябва да си вървя, но не можех да измисля подходяща прощална реплика.

Ланг дочете листа и го подаде на Рут.

— Според Асошиейтед Прес — обяви той — източници от Хага, които и да са те, твърдят, че утре сутрин прокуратурата на Международния наказателен съд ще излезе със становище.

— О, Адам! — възкликна Амелия и вдигна длан пред устата си.

— Защо не бяхме предупредени? — властно попита Рут. — Къде гледа правителството? Защо не ни се обадиха от посолството?

— Телефоните са изключени — обясни Ланг. — Сигурно в момента опитват да се свържат.

— Не ти говоря за момента! — кресна пискливо Рут. — За чий ни е скапаният момент ? Трябваше да знаем това преди седмица! — Тя насочи гнева си към Амелия. — Ами вие какво правите? Мислех, че затова сте тук, да поддържате връзка с правителството. Само не ми казвай, че и там не са знаели какво предстои!

— Прокуратурата на Международния наказателен съд полага изключителни усилия да запази в тайна от заподозрените, че срещу тях се води разследване — каза Амелия. — Както и от техните правителства. За да не пристъпят към унищожаване на доказателства.

Тия думи като че зашеметиха Рут. Трябваха й една-две секунди, за да се опомни.

— Така ли? Значи Адам вече е заподозрян? — Тя се завъртя към съпруга си. — Трябва да поговориш със Сид Крол.

— Всъщност още не знаем какво ще кажат от Международния наказателен съд — изтъкна Ланг. — Първо трябва да поговоря с Лондон.

— Адам — изрече Рут съвсем бавно, сякаш разговаряше със замаяна жертва на катастрофа, — ако им е изгодно, те ще те закачат на въжето без колебание. Трябва ти адвокат. Обади се на Сид.

След кратко колебание Ланг се завъртя към Амелия.

— Свържи ме със Сид.

— А медиите?

— Кажете им да изчакат — отсече Рут. — Съвсем кратко изявление, само едно-две изречения.

Амелия извади мобилния си телефон и почна да търси в списъка на контактите.

— Да напиша ли чернова?

— Защо не го направи той? — Рут посочи към мен. — Нали уж е писател?

— Много добре — съгласи се Амелия, без да прикрива докрай раздразнението си. — Но трябва да го изпратим веднага.

— Чакайте малко — намесих се аз.

— Трябва да звучи уверено — каза Ланг — и в никакъв случай да не се оправдавам, това би било пагубно. Но и да не бъде самонадеяно. Никакво огорчение. Никакъв гняв. Да не изтърсиш, че се радвам на тази възможност да изчистя доброто си име или някоя друга подобна глупост.

— И тъй — казах аз, — значи не се оправдаваш, но не си самонадеян, не си гневен, но не си и доволен?

— Точно така.

— Е, тогава какъв си?

За моя изненада въпреки мрачните обстоятелства всички се разсмяха.

— Казах ти, че е забавен — рече Рут.

Амелия рязко вдигна ръка и ни направи знак да млъкнем.

— Адам Ланг иска да разговаря със Сидни Крол — каза тя. — Не, не може да изчака.

Слязох долу с Алис и застанах зад рамото й, докато тя седеше пред клавиатурата и търпеливо чакаше от устата ми да се поръсят думите на бившия премиер. Едва когато се замислих какво точно би трябвало да каже Ланг, изведнъж осъзнах, че не съм задал най-съществения въпрос: наистина ли е разпоредил да бъдат заловени онези хора. В този момент разбрах, че трябва да го е направил, иначе просто щеше да отрече още през почивните дни, когато новината се появи в печата. Не за пръв път се почувствах в чужди води.

— Винаги съм бил страстен… — започнах аз. — Не, изтрий това. Винаги съм бил категоричен… не, убеден… поддръжник на дейността на Международния наказателен съд. — Дали наистина беше така? Нямах представа. Предполагах, че е бил. Или по-скоро предполагах, че винаги се е преструвал на убеден поддръжник. — Не се съмнявам, че Международният наказателен съд бързо ще прозре истинските цели на тази злонамерена политическа инсинуация. — Замълчах. Чувствах, че ми трябва още един ред, нещо дълбокомислено и държавническо. Какво бих казал на негово място? — Международната борба срещу терора — изрекох аз във внезапен изблик на вдъхновение — е твърде важна, за да бъде използвана за лично отмъщение.