Роберт Харрис - Сянката

— А ти какво направи?

— Върнах се в Кеймбридж за началото на последната година и… сигурно може да се каже, че просто потънах в живота.

Той замълча.

— Преживял съм нещо подобно — казах аз.

— Тъй ли?

Гласът му прозвуча безжизнено. Гледаше към океана отвън, към безкрайния прибой на Атлантика, а мислите му навярно се рееха далеч отвъд хоризонта.

— Да. — Обикновено не говоря за себе си по работа, а и в каквато и да било ситуация. Но понякога едно дребно признание помага да подмамиш клиента на светло. — Приблизително на същата възраст загубих родителите си. И не откри ли по някакъв странен начин, че въпреки цялата печал това те направи по-силен?

Той загърби прозореца и се навъси към мен.

— По-силен?

— В смисъл, че си станал независим. Че най-лошото на света е отминало и си го надживял. Че можеш да съществуваш и сам.

— Може би имаш право. Не се бях замислял. Поне до скоро. Странно. Да ти кажа ли нещо? — Той се приведе напред. — Като юноша видях двама мъртъвци, а после — макар че бях министър-председател с всичко произтичащо от това: да пращам хора на война, да посещавам местата на бомбени взривове и тъй нататък — видях третия едва след трийсет и пет години.

— И кой беше той? — попитах наивно аз.

— Майк Макейра.

— Не можеше ли да пратиш за разпознаването някого от охраната?

— Не. — Той поклати глава. — Не, не можех. Дължах му поне това.

Ланг пак замълча, после изведнъж сграбчи кърпата и разтърка лицето си.

— Разговорът взе да става мрачен — заяви той. — Дай да сменим темата.

Сведох очи към списъка с въпроси. Исках да узная много неща за Макейра. Не че възнамерявах непременно да ги използвам в книгата, дори и аз осъзнавах, че едно пътуване до моргата за разпознаване на мъртъв сътрудник едва ли ще стои добре в главата с название „Бъдеще на надеждата“. По-скоро се стремях да задоволя собственото си любопитство. Но знаех, че нямам време за лични капризи, трябваше да гоня всяка секунда. Ето защо послушно смених темата.

— Кеймбридж — казах аз. — Да поговорим за Кеймбридж.

Бях очаквал от моя гледна точка кеймбриджките години да са най-лесната част от книгата. Аз самият съм учил там малко след Ланг, а с годините университетът почти не се променя. Тъкмо в това му е чарът. С клишетата можех и сам да се справя: велосипеди, шалове, тоги, плоскодьнни лодки, кейкове, газови камини, църковни хорове, кръчми край реката, портиери със старомодни бомбета, ветрове откъм Фенланд, тесни улички, тръпката да крачиш по камъни, докосвани някога от нозете на Нютон и Дарвин, и тъй нататък, и тъй нататък. И по-добре, помислих си аз, гледайки ръкописа, защото отново трябваше да подменя със собствените си спомени тези на Ланг. Той бе учил икономика, бе играл за кратко като резерва във футболния отбор на колежа и си бе спечелил репутация на добър актьор в студентската театрална трупа. Но макар че Макейра бе събрал най-усърдно всички постановки с участието на бившия премиер и дори цитираше някои отзиви за неговите изпълнения във „Футлайтс“, отново долавях в текста нещо постно и претупано. Липсваше страст. Естествено, хвърлях вината върху Макейра. Представях си цялата неприязън на строгия партиен функционер към всички онези дилетанти и тяхното хлапашко перчене в слаби постановки на Брехт и Йонеско. Но самият Ланг говореше учудващо неохотно за онова време.

— Отдавна беше — каза той. — Не си спомням почти нищо. Откровено казано, не ме биваше. Всъщност за мен театърът беше просто възможност да се срещам с момичета, впрочем недей да го споменаваш.

— Но ти наистина си бил добър — възразих аз. — В Лондон четох интервюта с хора, които твърдяха, че си можел да станеш професионалист.

— По някое време може и да ме е вълнувало — призна Ланг. — Но с театър животът не се променя. Само политиците могат да го постигнат.

Той отново погледна часовника си.

— Но Кеймбридж… — настоях аз. — Трябва да е бил извънредно важен за човек с твоя скромен произход.

— Да, там ми хареса. Срещнах разкошни хора. Не беше реалният свят обаче, а страна на фантазиите.

— Знам. Точно това ми допадаше.

— И на мен. Между нас казано, обожавах го. — Очите на Ланг заблестяха от спомена. — Да излезеш на сцената и да се превъплътиш в някой друг! А хората да ти ръкопляскат! Какво по-хубаво?

— Страхотно — казах аз, озадачен от смяната на настроението му. — Ето че налучкахме нещо. Дай да го включим в книгата.

— Не.

— Защо не?

— Защо не ли? — Ланг въздъхна. — Защото това са мемоари на министър-председател. — Внезапно той стовари юмрук върху подлакътника на креслото. — А през целия ми политически живот, когато противниците нямаха с какво да ме замерят, винаги казваха, че съм скапан актьор. — Той скочи и закрачи напред-назад. — „О, Адам Ланг! — Гласът му изведнъж се превърна в съвършена карикатура на провлаченото аристократично произношение. — Забелязвали ли сте как си променя говора в зависимост от събеседника?“ „Тъй си е то — той светкавично се преобрази в недодялан шотландец, — да му нямаш вяра на ситното копеле. Какво да го правиш, артистче. Въздух под налягане в скъп костюм!“ — След още миг той стана високомерен, разсъдлив и притворно загрижен. — „Трагедията на мистър Ланг е, че дори и най-добрият актьор не може да надскочи възложената му роля. В крайна сметка нашият премиер остана без реплики.“ Е, приятел, сигурно си се подготвил добре и ще познаеш чии бяха последните думи.