Роберт Харрис - Сянката

— За мен определено е работа — хладно отвърнах аз. — И за теб също. Но ако смяташ, че не натоварва достатъчно интелекта ти, можем да спрем още сега.

Боях се да не съм прекалил, но с голямо усилие да се овладее — тъй голямо, че се виждаше как заработи цялата сложна система на лицевата мускулатура, как се включиха едновременно всички лостчета, предавки и колелца — Ланг успя отново да изобрази отегчена усмивка.

— Добре, приятел — изрече безизразно той. — Печелиш. — Замери ме с кърпата. — Само се шегувах. Дай да почваме.

Твърде често се случва, особено ако пишете мемоари или автобиография, авторът да избухне в плач, докато разказва историята си… При тези обстоятелства вашата работа е да подавате книжни кърпички, да си мълчите и да продължавате да питате.

„Писане в сянка“

— Увличаха ли се родителите ти от политика? Отново седяхме на предишните си места в кабинета. Все още по анцуг и с кърпа на врата, Ланг се беше изпънал в креслото. Откъм него лъхаше леко на пот. Аз седях отсреща с бележника и списъка с въпроси. Диктофонът лежеше на бюрото до мен.

— Не, ни най-малко. Не знам дали баща ми изобщо гласуваше. Казваше, че всички политици са една стока.

— Разкажи ми за него.

— Беше строител. На свободна практика. Когато срещнал майка ми, вече бил надхвърлил петдесетте. Имал двама синове от първата си жена. Известно време преди това тя избягала и го изоставила с тях. Мама беше учителка, с двайсет години по-млада. Много красива и много плаха. Разказваха, че веднъж дошъл да поправи училищния покрив, заговорили се и от дума на дума стигнали до олтара. Той построил къща и четиримата се нанесли в нея. Аз съм се появил на следващата година и мисля, че това силно го е изненадало.

— Защо?

— Сигурно се е надявал да си няма повече работа с бебета.

— От вече написаното оставам с впечатление, че не сте били много близки.

Ланг се позабави с отговора.

— Той умря, когато бях на шестнайсет. Вече се беше пенсионирал заради здравословни проблеми, а доведените ми братя бяха пораснали, ожениха се и не живееха с нас. Това е единственият период, когато го помня да се задържа у дома. Тъкмо започвах истински да го опознавам, когато го повали сърдечен удар. Разбираш ли, с него се погаждахме. Но ако имаш предвид, че съм бил по-близък с майка си — да, несъмнено.

— А доведените ти братя? Беше ли близък с тях?

— Божичко, не! — За пръв пъг през този следобед Ланг се разсмя неудържимо. — Всъщност задраскай това. Нали можем да не ги споменаваме?

— Книгата си е твоя.

— Тогава не ги споменавай изобщо. Двамата се заеха със строителен бизнес и нито веднъж не пропуснаха да споменат пред пресата, че няма да гласуват за мен. Не съм ги виждал от години. Трябва да наближават седемдесетте.

— Как точно умря той?

— Моля?

— Извинявай… баща ти. Питах се как точно е умрял. И къде.

— О, в градината. Мъчеше се да вдигне от пътеката една плоча, която излезе твърде тежка за него. Като свикне човек с нещо…

Ланг погледна часовника си.

— Кой го намери?

— Аз.

— Можеш ли да опишеш как стана?

Работата вървеше трудно — много по-трудно, отколкото сутринта.

— Тъкмо се бях прибрал от училище. Помня, че беше чудесен пролетен ден. Мама бе излязла да се занимава с благотворителност. Минах през кухнята за чаша вода и излязох отзад в градината както си бях с униформата. Мислех да поритам топка или нещо такова. А той лежеше насред моравата. Имаше само една драскотина на лицето от падането. Лекарите ни казаха, че навярно е бил мъртъв още преди да докосне земята. Но подозирам, че винаги казват това за утеха на близките. Кой знае? Едва ли е толкова лесно… да умреш, искам да кажа.

— А майка ти?

— Кой син не смята майка си за светица? — Той се озърна към мен за потвърждение. — Е, моята наистина беше. След раждането ми престана да преподава и никому не отказваше помощ. Произхождаше от семейство на квакери. Безкористна и всеотдайна. Толкова се гордееше, когато постъпих в Кеймбридж, макар това да означаваше, че остава сама. Нито веднъж не показа колко е болна. Не искаше да проваля студентските ми години, особено след като се заех с театър и бях непрестанно зает. Типично за нея. До края на втората си година нямах представа колко е зле.

— Разкажи ми за нея.

— Добре. — Ланг се изкашля. — Господи. Знаех, че не е добре, но… нали знаеш, на деветнайсет рядко обръщаш внимание на друго освен на себе си. Бях в студентската трупа „Футлайтс“. Имах две приятелки. Кеймбридж бе рай за мен. Обаждах й се всяка неделна вечер и винаги оставах с усещането, че е добре, макар да живееше сама. После се прибрах у дома и тя… бях потресен… беше се превърнала… в скелет. Имаше тумор в черния дроб. Нали разбираш, днес може би щяха някак да й помогнат, но тогава… — Той безпомощно размаха ръка. — След един месец почина.