Роберт Харрис - Сянката

— Целта ни е да накараме читателя да се отъждестви емоционално с Адам Ланг — обясних аз. — Да прозре отвъд мъглявия силует в бронираната кола. Да разкрие в него същото, което вижда у себе си. Защото поне едно съм разбрал в занаята: спечелиш ли симпатията на читателя, той ще те последва навсякъде.

— Разбирам — каза той с енергично кимване. — Мисля, че е гениално.

И тъй, продължихме да обменяме спомени час след час. Не бих казал, че съчинихме детството на Ланг — винаги много внимавам да не се отклоня от известните исторически факти, — но определено обединихме преживелиците си до такава степен, че част от моите се преляха в неговите. Това може да ви се стори шокиращо. Аз самият бях потресен, когато за пръв път чух един свой клиент да описва сълзливо по телевизията трагичен момент от миналото си, който всъщност беше от моето минало. Но това е положението. Преуспяващите в живота рядко са склонни към размисли. Взорът им е насочен към бъдещето, именно затова успяват. Не им е в характера да си спомнят какво са изпитали, как са се обличали или с кого са били, как е ухаела прясно окосената трева край църквата в деня на тяхната сватба или как ръчичката на първата рожба е стиснала пръста им. Затова се нуждаят от нас, сенките, за да им придадем плът и кръв.

В крайна сметка сътрудничеството ми с Ланг не трая дълго, но откровено мога да кажа, че никога не съм имал по-отзивчив клиент. Решихме първият му спомен да е от времето, когато на тригодишна възраст се опитал да избяга от къщи, после чул как го догонват стъпките на баща му и две корави, мускулести ръце го понесли обратно. Спомнихме си как майка му гладела и от сушилника пред камината долитал мирис на влажни дрехи; как обичал да си представя, че дъската за гладене е къщичка. Баща му сядал на масата със сако и обичал да яде свински пръжки и херинга; майка му понякога си наливала чаша сладко шери и имала книга с червено-златиста корица, наречена „Прекрасното“. Малкият Адам разглеждал картинките в нея часове наред; тази книга събудила за пръв път у него интерес към театъра. Спомнихме си коледните пантомими, в които е вземал участие (отбелязах си да проверя точно кои пиеси са били поставяни в Лестър през детските му години) и първата му роля в училищното коледно представление.

— Влъхва ли съм бил?

— Звучи твърде самоуверено.

— Агне?

— Не достатъчно самоуверено.

— Пътеводна звезда?

— Идеално!

До обедната почивка вече бяхме навлезли в седемнайсетата му година, когато изпълнението на главната роля в „Доктор Фауст“ от Кристофър Марлоу окончателно го убедило, че желае да стане артист. С типичното си усърдие Макейра бе изровил рецензията на „Лестър Мърюори“ от декември 1971 г., описваща как Ланг „омагьоса цялата публика“ с финалния си монолог, когато героят вече предчувства вечното проклятие.

Ланг отиде да играе тенис с един от охранителите, а аз слязох долу да проверя как върви свалянето на текста. Обикновено един час разговор дава между седем и осем хиляди думи, а нашата беседа беше продължила от девет почти до един. Амелия бе впрегнала в работа и двете секретарки. Те седяха със слушалки на ушите и пръстите им танцуваха по клавиатурата, изпълвайки стаята с успокояващо тихо потропване. С малко късмет щях да изкарам само от тази сутрин около стотина страници материал. За пръв път, откакто пристигнах на острова, усетих топлия полъх на оптимизма.

— Всичко това е ново за мен — каза Амелия, която се беше привела над рамото на Люси и четеше пълзящите по екрана думи на Ланг. — Не съм го чувала да споменава тия неща досега.

— Човешката памет е като съкровищница, Амелия — казах аз. — Трябва само да намериш подходящия ключ.

Оставих я да се взира в екрана и отскочих до кухнята. Тя се оказа по-голяма от лондонския ми апартамент, а полираният гранит по стените би стигнал за малък семеен мавзолей. На масата имаше поднос със сандвичи. Сложих един в чинийка и тръгнах да обикалям из задната част на къщата, докато се озовах в солариум — предполагам, че така трябваше да се нарича — с голяма стъклена плъзгаща се врата, водеща към басейна отвън. Басейнът беше покрит със сиво платнище, провиснало надолу от локви дъждовна вода, по които плаваха кафеникави прогнили листа. От другата страна имаше две потъмнели дървени постройки с кубична форма, а зад тях ниски дъбови храсти и бяло небе. Дребна тъмна фигурка — почти топчеста от навлечените дрехи — събираше есенните листа с гребло и ги трупаше в ръчна количка. Предположих, че е виетнамецът градинар Дък. Непременно трябва да видя това място през лятото, помислих си аз.