Роберт Харрис - Сянката

Бинго, помислих си аз. Работехме само от две минути, а вече имах евентуално начало за книгата:

Докато растях, не се интересувах от политиката. Смятах, че по нея се увличат само чудаци.

И досега мисля така…

— А какво се промени? Кое те пренасочи към политиката?

— Пренасочи… добре казано. — Ланг се разсмя. — Бях напуснал Кеймбридж и около година карах по течението, надявах се един лондонски театър да представи пиесата, в която участвах. Но не излезе нищо, тъй че накрая се хванах на работа в една банка, живеех под наем в един сутерен и ужасно се самосъжалявах, защото всичките ми приятели от Кеймбридж вече работеха в Би Би Си или печелеха цели състояния от текстове за реклами и какво ли не още. Спомням си много добре, беше неделя следобед, валеше, аз още се излежавах и изведнъж някой почука на вратата…

Навярно бе разказвал тази история хиляди пъти, но изобщо не му личеше, докато го гледах онази сутрин. Седеше облегнат назад, усмихваше се на спомена, повтаряше все същите стари думи, използваше все същите отработени жестове — почукваше на невидима врата — и неволно си помислих какво нещо е школовката; професионалист като него винаги ще се старае да изнесе добро представление, независимо дали пред един човек или пред милионна публика.

— …и този някой просто не искаше да си отиде. „Чук-чук-чук.“ А знаеш ли, бях си пийнал предната вечер, тъй че можеш да си представиш — лежа и пъшкам. Пъхам глава под възглавницата. Но онзи отвън пак почва: „Чук-чук-чук.“ Най-накрая — вече с доста нецензурни приказки, между нас казано — ставам, навличам халата и отварям вратата. На прага стои момиче, разкошно момиче. Подгизнала от дъжда до кости, но изобщо не обръща внимание на това, а се впуска в реч за местните избори. Щура работа. Да ти призная, аз дори нямах представа, че предстоят местни избори, но поне проявих здрав разум да се престоря на заинтригуван. Каня я да пийне чаша чай и да се поизсуши. И край, вече съм влюбен. Скоро става ясно, че най-добрият начин да я видя отново е да взема една от листовките и следващия вторник вечерта да се запиша в местната партия. Речено — сторено.

— И това беше Рут?

— Това беше Рут.

— А ако тя членуваше в друга партия?

— Пак щях да се запиша. Нямаше да остана — бързо добави той. — Нали разбираш, за мен беше началото на едно дълго политическо събуждане, обръщане към вече съществуващи идеи и ценности, които притежавах, без сам да подозирам. Не, не бих останал в коя да е партия. Но всичко щеше да е различно, ако Рут не беше чукала тъй упорито на вратата през онзи следобед.

— Ами ако не валеше?

— Ако не валеше, щях да намеря друг повод да я поканя. — Ланг се ухили. — Така де, приятел… не бях чак дотам безнадежден.

Аз също се усмихнах, тръснах глава и записах в бележника: „встъпление??“.

Цяла сутрин работихме без почивка, прекъсвахме само за смяна на касетите. Тогава набързо изтичвах надолу до стаята, която Амелия и секретарките използваха за офис, и им връчвах новия текст. На връщане всеки път заварвах Ланг да седи точно там, където съм го оставил. Отначало си мислех, че това доказва неговата способност за съсредоточаване. Едва по-късно осъзнах, че причината е съвсем различна. Просто нямаше какво друго да прави.

Внимателно го преведох през детските му години, като наблягах не толкова на фактите и датите (Макейра се бе постарал в това отношение), колкото на впечатленията и материалните предмети от детството: кьщата-близнак в Лестър; характерите на бащата (строител) и майката (учителка); спокойните, аполитични ценности на английската провинция през шейсетте години, където в неделя се чували само църковните камбани и звънчетата на колички за сладолед; футболните мачове в събота сутрин на калното игрище в местния парк и дългите неделни следобедни игри на крикет край реката; колата на баща му, „Остин Атлантик“, и собствения му първи велосипед; комиксите „Орелът“ и „Победителят“ и комедиите по радиото „Извинявай, пак ще го прочета“ и „Флотски майтапи“; световното първенство по футбол през 1966 г.; телевизионния сериал „Колите Z“ и концертите на „Реди, Стеди, Гоу!“; „Оръдията на Наварон“ и „Давай, докторе“ в местния киносалон; хита на Мили „Захарно момче“ и първите малки плочи на „Бийтълс“, пускани на стария майчин грамофон.

Погледнати от кабинета на Райнхарт, дреболиите на английския живот отпреди половин век изглеждаха безкрайно далечни като детайли от сложен викториански стенопис и на пръв поглед също тъй незначителни. Но в моя метод имаше скрито лукавство и Ланг с гениалната си дарба за вникване го усети веднага, защото се ровехме не само в неговото детство, но и в моето, и в детството на всеки роден в Англия през петдесетте години и достигнал своята зрелост през седемдесетте.