Роберт Харрис - Сянката

Седнах на един шезлонг, излъчващ едва доловим мирис на хлор и плажно масло, и се обадих на Рик в Ню Йорк. Както винаги той бързаше занякьде.

— Как върви?

— Утрото мина успешно. Човекът е професионалист.

— Страхотно. Ще позвъня на Мадокс. Много ще се зарадва на новината. Между другото, първите петдесет хиляди пристигнаха преди малко. Ще ти ги преведа в сметката. Дочуване засега.

Връзката прекъсна.

Доядох сандвича и се върнах горе, продължавайки да държа безмълвния телефон. Беше ми хрумнала една идея и новородената самоувереност ми даде куража да я осъществя. Включих в лаптопа флаш паметта на Амелия, после свързах компютъра с мобилния телефон и влязох в интернет. Колко по-лек би бил животът ми, помислих си аз — колко по-бързо бих приключил задачата, — ако можех всяка вечер да работя в хотела над книгата. Казах си, че не върша нищо лошо. Рискът бе минимален. Рядко се отделях от машината. Беше достатъчно малка, за да мога при необходимост да я пъхам под възглавницата, докато спя. Щом установих връзка, набрах собствения си електронен адрес, приложих файла с ръкописа и натиснах бутона за изпращане.

Качването на файла сякаш отне цяла вечност. Чух Амелия да ме вика от долния етаж. Озърнах се към вратата и изведнъж пръстите ми станаха вдървени и тромави от тревога.

— Файлът ви е прехвърлен — изрече женският глас, използван незнайно защо от моя интернет провайдър. След секунда добави: — Имате поща.

Тутакси дръпнах кабела от лаптопа и тъкмо бях махнал флаш паметта, когато някъде в голямата къща запищя аларма. Същевременно над големия прозорец зад мен се раздадоха тракане и бучене, а когато се завъртях, видях от тавана да пада тежък метален капак. Той слизаше много бързо, закривайки първо небето, после морето и дюните, превърна зимния следобед в сумрак, смаза последния светъл лъч и в стаята се възцари тъмнина. Пипнешком намерих вратата и когато я отворих, мощният вой на сирената завибрира в стомаха ми.

Същото ставаше в хола — един, два, три капака падаха като стоманени завеси. Пристъпвайки в полумрака, налетях с коляно на остър ръб. Изтървах телефона.

Докато се навеждах да го потърся, сирената задържа на най-високата нота и заглъхна със стон. Чух тежки стъпки да се задават по стълбището, после лъч светлина проряза голямото помещение и ме хвана приклекнал, с вдигнати пред очите длани. Същински злодей, хванат на местопрестъплението.

— Извинявайте, сър — долетя от мрака озадаченият глас на агента. — Не очаквахме да намерим тук някого.

Оказа се учебна тревога. Провеждали я веднъж седмично. Мисля, че наричаха упражнението „заключване“. Охранителите на Райнхарт бяха инсталирали системата, за да го пазят от терористични атаки, отвличания, урагани, профсъюзни активисти, Комисията по ценни книжа и всякакви други кошмари, прогонващи блажения сън на свръхбогатите. Когато капаците се вдигнаха и бледата атлантическа светлина отново проникна в къщата, Амелия дойде да се извини, че не ме е предупредила.

— Сигурно здравата си се стреснал.

— Би могло да се каже.

— Но пък и ти се беше покрил някъде.

В школувания й глас звучеше едва доловима подозрителност.

— Къщата е голяма. А и аз съм голямо момче. Не можеш вечно да ме държиш под око.

Опитвах се да говоря безгрижно, но знаех, че излъчвам боязън.

— Един съвет. — Лъскавите й розови устни се разтеглиха в усмивка, но големите бледосини очи бяха студени като кристал. — Недей много да обикаляш сам. Момчетата от охраната се дразнят.

Аз също се усмихнах.

— Разбрано.

Чух скърцане на гумени подметки върху полирано дърво и Ланг се зададе нагоре по стълбището с потресаваща бързина, прескачайки по две-три стъпала наведнъж. На врата му висеше хавлиена кърпа. Лицето му беше зачервено, гъстата вълниста коса — влажна и потъмняла от пот. Изглеждаше ядосан от нещо.

— Спечели ли? — попита Амелия.

— Всъщност не играх тенис. — Той шумно издиша, просна се на близкия диван и се захвана енергично да бърше косата си с кърпата. — Бях във фитнес залата.

Във фитнес залата? Изгледах го смаяно. Не беше ли излязъл да тича преди моето идване? За какво толкова тренираше? За Олимпийските игри ли?

За да покажа на Амелия колко съм безгрижен, аз подхвърлих фамилиарно:

— Е, готов ли си да продължаваме работата?

Той ме изгледа яростно от долу на горе и отсече:

— На онова сутрешното работа ли му викаш ?

За пръв път виждах у него проблясък на гняв и изведнъж с изумление осъзнах, че всичкото това тичане, натоварване и вдигане на тежести няма нищо общо с поддържането на форма; не го правеше дори за собствено удоволствие. Вършеше го просто за да изразходва енергия. Беше като някаква рядка твар, извлечена от океанските дълбини, която може да съществува само при невъобразимо налягане. Изхвърлен на брега, обгърнат в разредения въздух на всекидневието, Ланг живееше под непрестанна заплаха да издъхне от скука.