Роберт Харрис - Сянката

Поклатих глава. Бях прекалено смаян от ненадейното му избухване, за да говоря.

— От уводната статия на „Таймс“ в деня, когато обявих оставката си. Заглавието беше „Бъдете така любезен да напуснете сцената“. — Той внимателно се настани отново в креслото и приглади назад косата си. — Затова не, ако не възразяваш, няма да се спираме на студентските ми театрални прояви. Остави всичко точно както го е написал Майк.

Известно време мълчахме. Аз се преструвах, че привеждам в ред записките. Навън един агент крачеше по дюните, привел глава срещу вятъра, но звукоизолацията на къщата бе тъй ефикасна, че гледката напомняше кадри от ням филм. Припомних си думите на Рут Ланг за съпруга й: В момента той не е на себе си и малко се боя да го оставя сам. Сега разбирах какво е имала предвид. Чух щракване и се приведох да проверя диктофона.

— Трябва да сменя касетата — казах аз, доволен от възможността да се измъкна за малко. — Само ще занеса тази на Амелия и след минутка се връщам.

Ланг отново се беше загледал мрачно през прозореца. Направи ми леко пренебрежителен жест да вървя. Слязох при секретарките. Амелия стоеше до канцеларския шкаф. Когато влязох, тя се обърна. Навярно физиономията ми говореше красноречиво.

— Какво е станало? — попита Амелия.

— Нищо. — Но после не устоях на желанието да споделя тревогата си. — Всъщност струва ми се малко напрегнат.

— Наистина ли? Не е типично за него. В какъв смисъл напрегнат?

— Току-що ми се развика за дреболия. — Опитах се да го обърна на шега. — Сигурно е от многото упражнения по обедно време. Не вярвам да са полезни.

Дадох касетата на една от секретарките — мисля, че се казваше Люси — и взех последните готови страници. Амелия продължаваше да ме гледа с леко наведена настрани глава.

— Какво? — попитах аз.

— Прав си. Нещо го измъчва, нали? Малко след като приключихте сутрешния сеанс, някой му се обади.

— Кой?

— Беше по мобилния. Не ми каза. Питам се… Алис, скъпа, дръпни се, ако обичаш.

Алис стана и Амелия бързо се настани на нейното място пред компютъра. Никога не бях виждал нечии пръсти да играят тъй бързо по клавиатурата. Тракането сякаш се сля в едно непрестанно пластмасово бръмчене като от падане на милиони плочки за домино. Образите на екрана се сменяха почти също тъй бързо. После тракането спадна до няколко отривисти удара — Амелия бе открила каквото търсеше.

— По дяволите!

Тя извъртя екрана към мен, после смаяно се облегна назад. Приведох се да прочета текста.

Уебстраницата беше озаглавена „Водещи новини“.

27 януари, 14:57 ч. (европейско време)

НЮ ЙОРК (АП): Бившият британски външен министър Ричард Райкарт помоли Международния наказателен съд в Хага да разследва твърденията, че бившият британски премиер Адам Ланг е заповядал незаконно екстрадиране на заподозрени, за да бъдат измъчвани от ЦРУ.

Мистър Райкарт, който преди четири години бе отстранен от правителството на мистър Ланг, в момента е специален пратеник на ООН по хуманитарните въпроси и отявлен критик на външната политика на САЩ. По времето, когато напусна правителството на Ланг, той твърдеше, че е изгонен заради недостатъчно проамерикански позиции.

В изявление, излъчено от кабинета му в Ню Йорк, мистър Райкарт съобщи, че преди няколко седмици е предал на Международния наказателен съд значителен брой документи. Твърди се, че документите, подробности от които през уикенда стигнаха до британската преса, разкривали как преди пет години мистър Ланг като премиер лично е разпоредил залавянето на четирима британски граждани в Пакистан.

Мистър Райкарт добави: „Неведнъж в лични разговори настоявах британското правителство да разследва юва противозаконно деяние. Предложих да дам показания пред всяка анкетна комисия. Но правителството упорито отказва дори да признае съществуването на операция „Буря“. Затова смятам, че не ми остава нищо друго, освен да предоставя на Международния наказателен съд доказателствата, с които разполагам.“

— Ах, този дребен мръсник — прошепна Амелия. Телефонът на бюрото иззвъня. После почна да му приглася и другият, на малката масичка до вратата. Никой не помръдна. Както винаги Люси и Алис гледаха Амелия в очакване на инструкции. Мобилният телефон на Амелия също надигна писклив електронен гласец от изящното кожено калъфче на колана й. За част от секундата я видях да изпада паника — навярно бе един от редките моменти в живота й, когато не знаеше как да постъпи — и останала без ръководство, Люси посегна към телефона върху бюрото.