Роберт Харрис - Сянката

— Недей! — изкрещя Амелия, после добави малко по-меко: — Трябва да си определим линия на поведение.

От дълбините на къщата вече дрънчаха още два-три телефона. Беше като в часовникарски завод по обяд. Амелия извади мобилния си телефон и погледна изписалия се номер.

— Глутницата е надушила кръв — каза тя и го изключи. Няколко секунди мълча, потропвайки с пръсти по бюрото. — Добре. Изключи всички телефони — нареди тя на Алис и в гласа й се върна част от предишната самоувереност, — после прегледай основните новинарски сайтове в мрежата да видиш дали Райкарт не е казал още нещо. Люси… намери телевизор и следи новините по всички канали. — Тя погледна часовника си. — Рут още ли се разхожда? По дяволите. Разхожда се, нали?

Амелия грабна черно-червения си бележник и затрака с токчета по коридора. Нямах представа нито какво се очаква от мен, нито дори какво точно става, затова реших да тръгна след нея. Тя викаше един от агентите на специалните служби:

— Бари! Бари! — Човекът подаде глава от кухнята. — Бари, моля те, намери мисис Ланг и я доведи тук час по-скоро.

И тя тръгна по стълбището към хола.

Ланг пак седеше неподвижно там, където го бях оставил. Единствената разлика бе, че сега държеше в ръка малкия си мобилен телефон. Затвори го веднага щом влязохме.

— От всичкия този телефонен звън съдя, че Райкарт е направил изявлението — каза той.

Амелия отчаяно разпери ръце.

— Защо не ми каза?

— Преди да съм казал на Рут? Не би било много разумно, нали? Исках поне за малко да запазя новината за себе си. — Той се обърна към мен. — Извинявай, задето избухнах.

Извинението ме трогна. Любезен дори и в беда, помислих си аз и отвърнах:

— Няма нищо.

— А ти каза ли й? — попита Амелия.

— Исках да й го кажа очи в очи. Очевидно този вариант вече отпада, затова преди малко й позвъних.

— И как го прие?

— А ти как мислиш?

— Този дребен мръсник — повтори Амелия.

— Тя ще се прибере всеки момент.

Ланг стана и се загледа през прозореца с ръце на кръста. Отново долових острия мирис на потта му. Неволно си представих звяр, настръхнал за отбрана.

— Той много държеше да ми каже, че няма нищо лично — изрече Ланг, без да се обръща към нас. — Много държеше да обясни, че нямал повече правото да мълчи само заради добре известната си позиция относно човешките права. — Той изпръхтя презрително. — Добре известната му позиция относно човешките права… Мили боже.

— Мислиш ли, че е записвал разговора? — попита Амелия.

— Кой знае? Вероятно. Сигурно се кани да го излъчи по медиите. С него всичко е възможно. Аз само казах „Ричард, много благодаря, че ме уведоми“, после затворих. — Ланг се завъртя и свъси вежди. — Тук стана потискащо тихо.

— Наредих да изключат телефоните. Трябва да обмислим какво ще кажем.

— А какво казахме през уикенда?

— Че не сме чели „Сънди Таймс“ и не възнамеряваме да коментираме.

— Е, сега поне знаем откъде са получили сведенията. — Ланг поклати глава. Изражението му беше почти възхитено. — Той наистина се е захванал с мен, нали? Изтичане на информация до пресата в неделя, подготвящо почвата за изявление във вторник. Три дни шумотевица вместо един, завършващи със сензация. Като извадено от учебник.

— От твоя учебник.

Ланг отбеляза комплимента с леко кимване и пак се загледа през прозореца.

— А! — възкликна той. — Задават се неприятностите.

Една дребна и решителна фигурка със син анорак крачеше по пътеката откъм дюните с тъй бърза стъпка, че от време на време охранителят зад нея трябваше да подтичва, за да не изостане. Островърхата качулка беше придърпана ниско пред лицето й, а брадичката притисната към гърдите и Рут Ланг приличаше на средновековен рицар с шлем от полиестер, потеглящ на бой.

— Адам, наистина трябва да направим изявление — каза Амелия. — Ако не кажеш нищо или протакаш твърде дълго, ще изглежда… — Тя се поколеба. — Е, сами ще си направят изводите.

— Добре — каза Ланг. — Как ти се струва това? — Амелия извади малка сребърна писалка и разгърна бележника. — „В отговор на изявлението на Ричард Райкарт Адам Ланг направи следния коментар: „Когато политиката да окажем безрезервна подкрепа на Съединените щати в глобалната война срещу тероризма бе популярна в Обединеното кралство, мистър Райкарт я одобряваше. Когато загуби популярност, той престана да я одобрява. А когато заради собствената си административна некомпетентност бе помолен да напусне Външно министерство, той изведнъж прояви горещ интерес към защитата на така наречените човешки права на заподозрените в тероризъм. Дори тригодишно дете би проумяло неговата инфантилна тактика, целяща да очерни бившите му колеги.“ Точка. Край.