Роберт Харрис - Сянката

Люси разпечата текста и когато го отнесох горе в кабинета, аз усетих странна свенлива гордост като ученик, представящ домашното си на учителя. Престорих се, че не забелязвам протегнатата ръка на Амелия, и показах листа първо на Рут (вече бях усвоил правилата на етикета в изгнаническата свита). Тя кимна одобрително и го побутна през бюрото към Ланг, който притискаше слушалката към ухото си. Той хвърли един поглед, кимна да му подам писалка и вмъкна една-единствена дума. После ми върна изявлението и вдигна палец.

— Чудесно, Сид — изрече той по телефона. — А какво знаем за тези трима съдии?

— Разрешено ли ми е да го видя? — попита Амелия, докато слизахме по стълбището.

Докато й подавах листа, забелязах, че Ланг е добавил в последното изречение думата „дребнаво“: „Международната борба срещу терора е твърде важна, за да бъде използвана за дребнаво лично отмъщение.“ Жестоката антитеза на „международен“ и „дребнаво“ правеше Райкарт още по-жалък.

— Много добре — каза Амелия. — Може да станеш новият Майк Макейра.

Погледнах я. Мисля, че искаше да ми направи комплимент. Трудно бе да я разбере човек. А и не ме интересуваше. За пръв път в живота си изпитвах опиянението на политиката. Сега разбирах защо Ланг е тъй неспокоен в уединението. Навярно същото изпитват спортистите, когато играят с максимална скорост и напрежение. Играта напомняше партия тенис на Централния корт в Уимбълдън. Райкарт бе изстрелял сервиса ниско над мрежата, а ние се хвърляхме напред, прехващахме удара и му връщахме топката с допълнително ускорение.

Включиха телефоните един по един. Те тутакси зазвъняха настойчиво и чух как секретарките предават моите думи на зажаднелите репортери: Винаги съм бил убеден поддръжник на дейността на Международния наказателен съд. Видях как изпращат по електронната поща моите изречения до новинарските агенции. А само след две-три минути почнах да ги виждам и чувам отново от монитора и телевизионния екран. („В изявление, направено преди броени минути, бившият министър-председател каза…“) Светът се бе превърнал в кънтяща зала.

Насред всичко това собственият ми телефон иззвъня. Притиснах го към ухото си и трябваше да запуша другото с пръст, за да чуя кой се обажда. Едва доловим глас изрече:

— Чуваш ли ме?

— Кой е?

— Джон Мадокс от Райнхарт Корпорейшън. По дяволите, какво става там? Да не си в някоя лудница?

— И други са на това мнение. Задръж така, Джон. Ще потърся по-тихо място. — Излязох в коридора и тръгнах към дъното на къщата. — Сега по-добре ли е?

— Току-що чух новината — каза Мадокс. — За нас е идеално. Точно с това трябва да започнем.

— С кое? — попитах аз, продължавайки да вървя.

— С тая история за военните престъпления. Успя ли вече да го разпиташ?

— Честно казано, Джон, нямах тази възможност. — Постарах се да не прозвучи твърде иронично. — В момента е малко зает.

— Добре, какво отметнахте досега?

— Ранните години — детство, университет…

— Не, не — прекъсна ме нетърпеливо Мадокс. — Зарежи тия боклуци. Днешното е наистина интересно. Насочи го натам. И гледай да не говори с никого за това. Трябва да запазим темата изключително за нас.

Бях се озовал в солариума, където на обяд разговарях с Рик. Дори през затворената врата чувах глухия звън на телефоните откъм другия край на къщата. Идеята, че до излизането на книгата Адам Ланг ще намери начин да не обели и дума за незаконни отвличания и изтезания, бе просто смехотворна. Естествено, не можех да кажа това на изпълнителния директор на третата по големина издателска къща в света.

— Ще му предам, Джон — обещах аз. — Не е зле да поговориш със Сидни Крол. Може би си струва Адам да заяви, че адвокатите му са го посъветвали да мълчи.

— Добра идея. Веднага ще се свържа със Сид. Междувременно искам да ускориш графика.

— Да ускоря?

В празната стая гласът ми прозвуча пискливо и кухо.

— Точно така. Да ускориш. Да настъпиш педала. В момента Ланг е горещата новина. Хората започват отново да се интересуват от него. Не бива да изпускаме тази възможност.

— Да не би да казваш, че сега искаш книгата за по-малко от месец?

— Знам, трудно е. И вероятно ще означава вместо пълна преработка само да поизлъскаш по-голямата част от ръкописа. Но какво толкова? Така или иначе, никой няма да чете книгата дума по дума. Колкото по-рано тръгнем, толкова повече ще продадем. Мислиш ли, че ще се справиш?

Разумният отговор беше „не“. Не, плешиво копеле. Не, въздухар скапан, ти изобщо чел ли си онзи боклук? Май си се побъркал, дяволите да те вземат.