Роберт Харрис - Сянката

— Е, Джон — отвърнах сдържано аз, — мога да опитам.

— Браво. И не се тревожи за договора. За две седмици работа ще ти платим колкото за четири. Знаеш ли, ако тая история с военните престъпления се разсмърди, за нас ще е истински дар божи.

Докато приключим разговора, двете седмици вече бяха престанали да бъдат нечия болна фантазия и се превръщаха в железен срок. Вече не се очертаваше да проведа с Ланг четирийсет часа разговори за целия му живот. Щях да го насоча конкретно към войната срещу терора и да започна мемоарите точно оттам. За останалото щях да направя каквото ми е по силите и да преработя тук-там по някой абзац.

— Ами ако на Адам идеята не му допадне? — попитах аз към края на разговора.

— Ще му допадне — заяви Мадокс. — Ако ли не, просто напомни на Адам — тонът му явно намекваше, че ние сме двойка английски педали, опитващи се да измамят един почтен американец — за договорното му задължение да напише книга, даваща пълен и откровен разказ за войната срещу терора. Разчитам на теб. Разбрахме ли се?

Няма по-тъжна гледка от солариум без слънце. Виждах градинаря точно на същото място, където работеше вчера. Тромав и непохватен в дебелите си дрехи, той продължаваше да трупа листа в количката. Щом разчистеше някоя купчинка боклуци, вятърът веднага навяваше нови. Позволих си кратък миг на отчаяние, подпрях се на стената с отметната към тавана глава и се замислих над мимолетната същност на летните дни и човешкото щастие. Опитах да се свържа с Рик, но асистентът му каза, че е излязъл и няма да се връща, затова му оставих съобщение да ми позвъни. После тръгнах да търся Амелия.

Не я открих нито в кабинета, където секретарките все още приемаха обаждания, нито в коридора или кухнята. За моя изненада един от охранителите ми каза, че била навън. Вече трябва да минаваше четири и ставаше студено. Тя беше на двора отпред. В януарския здрач огънчето на цигарата й просветна ярко, после отново помръкна.

— Не бих предположил, че си пушачка — казах аз.

— Не си позволявам повече от една. И то само в моменти на тежко натоварване или голяма радост.

— Какъв момент е сега?

— Ха-ха, много смешно.

Заради мразовитата привечер бе закопчала сакото си и пушеше в онзи странен женски стил „не ме закачай“ — едната ръка на кръста, другата вдигната с цигарата пред гърдите. Ароматът на горящ тютюн в чистия въздух разбуди и у мен копнеж да запаля. Щеше да ми е първата цигара от десетина години насам и със сигурност щях отново да стигна до два пакета на ден. И все пак, ако в онзи момент ми беше предложила, щях да приема.

Не ми предложи.

— Преди малко се чух с Джон Мадокс — казах аз. — Сега иска книгата само за две седмици.

— Божичко. Дано да успееш.

— Не вярвам да има и найтмалък шанс днес отново да си говоря с Адам, нали?

— Ти как мислиш?

— В такъв случай може ли някой да ме откара до хотела? Ще поработя там.

Тя пусна дим през носа и ме огледа внимателно.

— Нали не възнамеряваш да изнесеш ръкописа?

— Не, разбира се. — Когато лъжа, гласът ми винаги изтънява с една октава. Не ме бива за политик: бих звучал през цялото време като Доналд Дък. — Просто искам да запиша днешните теми, това е.

— Защото осъзнаваш колко напечено става, нали?

— Естествено. Ако искаш, ще ти дам да прегледаш лаптопа.

Амелия помълча още малко, колкото да подчертае подозрението си.

— Добре — каза тя и смукна за последен път. — Ще ти се доверя. — Пусна угарката на алеята и деликатно я изгаси с острото връхче на обувката си, после се наведе и я взе. Представих си как в училище е премахвала уликите по същия начин: примерната ученичка, за която никой не подозира, че пуши. — Събери си багажа. Ще кажа на някое от момчетата да те откара до Едгартаун.

Пак влязохме в къщата и се разделихме в коридора. Тя пое обратно към звънящите телефони. Аз се изкачих по стълбището и когато наближих кабинета, чух Рут и Адам Ланг да си крещят. Гласовете бяха приглушени и различих ясно само думите в края на финалното й избухване: „Да остана тук до края на скапания си живот!“ Вратата зееше широко разтворена. Поколебах се. Не исках да ги прекъсвам, но и не исках да вися пред вратата. Ако ме видеше някой, би си помислил, че подслушвам. Накрая почуках леко и след кратка пауза отвътре долетя умореният глас на Ланг:

— Влез.

Той седеше зад бюрото. Съпругата му беше в другия край на стаята. Дишаха тежко и аз усетих, че току-що се е случило нещо съдбовно — някакъв отдавна натрупван взрив. Сега разбирах защо Амелия бе избягала да пуши навън.