Роберт Харрис - Сянката

Но на последния абзац едва не се задавих с кафето.

Планираното за юни издаване на мемоарите на мистър Ланг бе изтеглено за края на април. Джон Мадокс, изпълнителен директор на Райнхарт Корпорейпгьн, която според слуховете е платила за книгата десет милиона долара, каза, че в момента ръкописът минава последна редакция. „Това ще бъде световно издателско събитие — съобщи мистър Мадокс на „Ню Йорк Таймс“ в телефонен разговор вчера. — Адам Ланг за пръв път ще ни даде цялостен поглед на един западен лидер към войната срещу терора.“

Сгънах вестника, станах и с достойнство пресякох фоайето, като заобикалях кутии за камери, грамадни телеобективи и ръчни микрофони в сиви предпазни калъфи. Сред представителите на Четвъртата власт преобладаваше весело, почти празнично настроение, съвсем като в група благородници от XVIII век, излезли да се позабавляват с поредното обесване на площада.

— От пресцентъра съобщиха, че пресконференцията в Хага е насрочена за десет часа източно време — провикна се някой.

Минах незабелязан и излязох на верандата, откъдето позвъних на агента си. Отговори неговият асистент Брад, Брет или Брат, все му забравям името; Рик сменяше персонала почти толкова често, колкото и съпругите си.

Поисках да разговарям с мистър Рикардели.

— В момента е извън офиса.

— Къде е?

— На риболов.

— Риболов?

— Редовно се обажда да провери съобщенията.

— Много мило. Къде е по-точно?

— Национален тропически резерват „Бума“.

— Господи. И къде е това?

— Беше внезапно хрумване…

— Къде?

Брад, Брет или Брат се поколеба.

— Фиджи.

Микробусът ме носеше към покрайнините на Едгартаун, покрай книжарницата, малкото кино и викторианската църква на китоловците. Когато напуснахме града, вместо надясно към Винярд Хейвън завихме наляво към Уест Тисбъри, което означаваше най-малкото, че ме връщат в къщата и засега няма да бъда прогонен за злоупотреба с дьржавната тайна. Седях зад шофьора, а куфарът лежеше на седалката до мен. Агентът беше от по-младите, облечен в стандартната им цивилна униформа — сиво яке с цип и черна вратовръзка. Потърси ме с поглед през огледалото и подхвърли, че работите вървят на зле. Отвърнах лаконично, че наистина вървят на зле, после подчертано се загледах навън през стъклото, за да избегна разговора.

Скоро се озовахме сред равното поле. Край пътя имаше пуста пътека за велосипедисти. Отвъд нея се простираше унилата гора. Тленното ми тяло може и да беше на Мартас Винярд, но духът ми се рееше към Южния Пасифик. Мислех си за Рик на остров Фиджи и всички сложни и унизителни начини да го уволня, когато се върне. Разумната част от съзнанието ми знаеше много добре, че никога няма да го направя — защо пък да не иде на риболов? — но тази сутрин неразумната надделяваше. Вероятно се страхувах, а страхът изкривява преценката дори по-зле от алкохола и преумората. Чувствах се измамен, изоставен и оскърбен.

— След като ви оставя, сър — каза шофьорът, без изобщо да се смущава от моето мълчание, — трябва да взема мистър Крол от летището. Почнат ли да пристигат адвокати, значи със сигурност нещата вървят на зле. — Той млъкна и се приведе към предното стъкло. — Ах, мамка му, пак се започва.

На пръв поглед изглеждаше, че пред нас е станала злополука. Яркосините лампи на две полицейски коли мигаха драматично сред навъсеното утро, осветявайки близките дървета като отблясъци на мълнии в опера на Вагнер. Докато наближавахме, различих още десетина коли и микробуси, изтеглени от двете страни на пътя. Хората стояха безцелно наоколо и онзи ленив подсъзнателен механизъм, чрез който понякога обработваме информацията, отначало ме тласна към извода, че наистина е имало верижна катастрофа. Но когато нашият микробус намали скорост и даде ляв мигач, чакащите грабнаха някакви предмети от земята и се втурнаха към нас.

— Ланг! Ланг! Ланг! — закрещя някаква жена с мегафон. — Лъжец! Лъжец! Лъжец!

Пред нас заподскачаха изображения на Ланг в оранжев затворнически гащеризон, стиснал решетките с окървавени ръце: ИЗДИРВА СЕ! ВОЕННОПРЕСТЪПНИК! АДАМ ЛАНГ!

Местните полицаи бяха преградили пътя към имението на Райнхарт с пластмасови конуси и бързо ги издърпаха, за да ни направят път, но не преди да се наложи да спрем. Демонстрантите ни обкръжиха и по каросерията се посипа канонада от ритници и удари. Зърнах как дъга от ослепителна бяла светлина озари нечия фигура с качулка като на монах. Човекът извърна глава от микрофона на журналиста пред себе си, за да ни погледне, и ми се стори смътно познат. Но после го закри смесица от изкривени лица, размахани юмруци и летящи храчки.