Роберт Харрис - Сянката

В главата ми изплува гласът на Рик: Ехааа! Страхотна операция. Твърде мащабна за някакъв си вестник. Трябва да е било работа на държавните… После чух и гласа на Амелия: Осъзнаваш колко напечено става, нали?

— Но книгата е пълен боклук! — провикнах се отчаяно аз към портрета на някакъв викториански китоловец, закачен срещу леглото. — Няма смисъл да си дават толкова зор заради нея!

Суровият морски вълк ме гледаше все тъй строго. Изражението му сякаш говореше, че съм нарушил обещанието си и някаква безименна сила във външния свят го знае.

Авторите често са твърде заети и труднодостъпни; понякога притежават буен темперамент. Поради това издателят се надява писателят в сянка да направи максималното за спазване на всички срокове.

„Писане в сянка“

Тази вечер не можеше и дума да става за работа. Дори не пуснах телевизора. Жадувах единствено за забрава. Изключих мобилния телефон, слязох в бара, а когато затвориха заведението, се качих в стаята и до късно след полунощ си правих компания с бутилка уиски, което може би обяснява защо поне веднъж спах непробудно до сутринта.

Събуди ме телефонът на нощното шкафче. Грубият метален звън сякаш разтърси очите ми в прашните им кухини и когато се превъртях да вдигна слушалката, имах чувството, че стомахът ми продължава да се търкаля по матрака и тупва на пода като балон, изпълнен до пръсване с някаква зловонна лепкава течност. Стаята се въртеше около мен, задушна и непоносимо гореща — отоплението бе включено на максимум. Открих, че съм заспал облечен, без да изгася лампите.

— Трябва незабавно да напуснеш хотела — каза Амелия. — Положението се промени. — Гласът й пронизваше черепа ми като игла за плетене. — Колата идва.

Каза само това. Аз не възразих; просто нямаше как. Беше затворила.

Някъде бях чел, че древните египтяни подготвяли фараоните за мумифициране, като вадели мозъка с кука през носа. Изглежда, по някое време през нощта бях претърпял подобна операция. Затьтрих крака по килима, дръпнах завесите и видях небе и море, сиви като смъргга. Нищо не помръдваше. Тишината бе абсолютна, не я нарушаваше дори крясък на чайка. Наистина се задаваше буря, дори и аз го усещах.

Но тъкмо когато се канех да обърна гръб на прозореца, чух далечно бучене на двигател. Вгледах се с присвити очи към улицата. Две коли спряха пред хотела. Вратите на първата се отвориха и отвътре излязоха двама мъже — млади, атлетични, облечени в скиорски якета, джинси и ботуши. Шофьорът вдигна очи към моя прозорец и аз инстинктивно отстъпих назад. Докато се осмеля да погледна пак, той вече беше отворил багажника и стоеше приведен над него. Когато се изправи, държеше нещо, което в сегашния пристъп на параноя отначало ми заприлича на автомат. Всъщност беше телевизионна камера.

Тогава се разбързах, поне доколкото позволяваше окаяното ми състояние. Разтворих широко прозореца, за да нахлуе вълна мразовит въздух. Изкъпах се с хладка вода и се избръснах. Облякох чисти дрехи и си събрах багажа. Слязох на рецепцията в девет без петнайсет — само час след пристигането на първия ферибот от континента, — а в хотела сякаш се провеждаше международна журналистическа конференция. Каквито и трески за дялане да имаше Адам Ланг, не можеше да му се отрече, че върши истински чудеса за местната икономика. Поне трийсетина души се мотаеха наоколо, пиеха кафе, беседваха на пет-шест различни езика, разговаряха по мобилни телефони, проверяваха апаратура. Бях общувал с достатъчно журналисти, за да мога да разпозная отделните категории. Телевизионните кореспонденти бяха облечени като за погребение; онези от новинарските агенции пък направо приличаха на гробари.

Купих си „Ню Йорк Таймс“ и отидох в ресторанта, където изпих три чаши портокалов сок една след друга, преди да насоча вниманието си към вестника. Вече не криеха Ланг в международната секция. Името му се мъдреше на първа страница:

СЪДЪТ ЗА ВОЕННИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ЩЕ ВЗЕМЕ РЕШЕНИЕ ЗА БИВШИЯ БРИТАНСКИ ПРЕМИЕР

ИЗЯВЛЕНИЕТО СЕ ЧАКА ДНЕС

Бивш министър на външните работи твърди, че Ланг е одобрил използването на мъчения от ЦРУ

Пишеха, че Ланг е направил „силно“ изявление (усетих тръпка на гордост). Бил „притиснат“ и поемал „удар след удар“, започвайки от „случайното удавяне на близък сътрудник в началото на годината“. Случаят представлявал „сериозно притеснение“ за британското и американското правителство. „Висш служител от администрацията обаче заяви категорично, че Белият дом остава верен на човека, който е бил негов най-лоялен съюзник.“ „Той застана до нас и ние ще застанем до него“, добави служителят, който се съгласи да говори само след като му бе гарантирана анонимност.“