Роберт Харрис - Сянката

— Добре дошъл в лудницата.

Налегна ме внезапен пристъп на нерви и се надявам, че го прикрих, защото първата поява на автора в сянка има голямо значение. Старая се никога да не проявявам тревога. Винаги полагам усилия да изглеждам професионално. Стил на обличане — хамелеон. Нося това, което очаквам да носи клиентът. Пред футболист мога да се явя по анцуг, пред естраден певец — с кожено яке. За първата в живота си среща с бивш министър-председател бях отхвърлил идеята за костюм — твърде е официално, бих приличал на негов адвокат или счетоводител — и вместо това избрах бледосиня риза, консервативна раирана вратовръзка, спортно сако и сиви панталони. Косата ми беше грижливо сресана, зъбите изчистени най-старателно с четка и конец, тялото дезодорирано на всички стратегически места. Бях готов в рамките на възможното. В лудницата? Наистина ли го беше казал? Хвърлих поглед назад, но агентът не се виждаше.

Портата се разтвори, отвъд нея пътят зави и след малко зърнах за пръв път имението на Райнхарт: четири кубични дървени сгради — гараж, склад, две къщички за персонала — и малко по-нататък самата къща. Беше само на два етажа, но широка като резиденция с дълъг, нисък покрив и два масивни тухлени комина като на крематориум. В останалата си част сградата беше изцяло от дърво, но макар и нова, вече изглеждаше остаряла. Бе придобила сребристосивкав цвят като градински стол, забравен навън през зимата. Откъм нас прозорците бяха високи и тесни като бойници, а като се прибавеха сивотата, другите безлични постройки, околната гора и пазачът до портата, целият комплекс придобиваше вид на курортен дом, проектиран от Алберт Шпеер; неволно се сетих за „Вълчата бърлога“ на Хитлер.

Още преди да се приближим, предната врата се отвори и нов пазач — бяла риза, черна вратовръзка, закопчано догоре сиво яке — ме въведе навъсено във вестибюла. Набързо претърси чантата ми, докато аз се озъртах. В хода на работата си бях срещал немалко богати хора, но не помнех досега да съм стъпвал в къщата на милиардер. По гладките бели стени висяха редици африкански маски, в осветени витрини се мъдреха дърворезби и примитивни керамични фигурки с огромни фалоси и гърди като бомби — такива би измайсторил от пластилин някой невръстен пакостник, докато учителят не го гледа. Липсваха каквито и да било признаци на красота или естетически достойнства. Както научих по-късно, първата мисис Райнхарт участвала в управителния съвет на Музея на модерното изкуство в Ню Йорк; втората бе индийска киноартистка, с петдесет години по-млада от нея, за която Райнхарт се оженил по съвета на своите банкери, за да пробие на азиатския пазар.

От вътрешността на къщата долетя женски крясък с британски акцент:

— Тая шибана работа е абсолютно нелепа!

Затръшна се врата и по коридора към мен затрака с токчета елегантна блондинка в тъмносин костюм, стиснала в ръка голям бележник с черно-червени твърди корици.

— Амелия Блай — представи се тя със застинала усмивка. Имаше красиви, големи ясносини очи, но наплескани с твърде много грим, като че работеше на козметичния щанд в някой универсален магазин и се чувстваше задължена да демонстрира всички продукти наведнъж. Излъчваше сладък и пищен дъх на парфюм. Предположих, че е говорителката, спомената в сутрешния „Таймс“. — За жалост Адам е в Ню Йорк и ще се върне едва късно следобед.

— Всъщност поправям се: тая нелепа работа е абсолютно шибана! — провикна се невидимата жена.

Амелия разшири усмивката с още няколко милиметра и по гладките й розови бузи се очертаха едва забележими бръчици.

— Ох, много съжалявам. Боя се, че клетата Рут пак има лош ден.

Рут. Името прокънтя като предупреждаващ удар на барабан или изтракването на хвърлено копие сред африканското първобитно изкуство. Изобщо не ми бе хрумвало, че жената на Ланг може да е тук. Очаквах да си е у дома в Лондон. Покрай другото тя се славеше и със своята независимост.

— Ако моментът не е подходящ… — казах аз.

— Не, не. Тя категорично иска да се видите. Елате да пийнете чаша кафе. Аз ще я доведа. Как ви се стори хотелът? — добави през рамо Амелия. — Тих ли е?

— Като гроб.

Взех чантата си от агента на специалните служби и я последвах към вътрешността на къщата, обгърнат от нейния ароматен облак. Забелязах, че има много хубави крака; откъм бедрата й на всяка крачка долиташе свистенето на найлон. Въведе ме в стая, пълна с кремави мебели, наля ми кафе от каната в ъгъла, после изчезна. Постоях с чаша в ръка край широките остъклени врати към градината зад къщата. Нямаше цветни лехи — вероятно нито едно деликатно растение не би оцеляло в тая пустош, — само широка морава, която след стотина метра се превръщаше в кафеникав болнав буренак. По-нататък имаше езеро, гладко като лист стоманена ламарина под необятното алуминиево небе. Наляво теренът плавно се издигаше към дюните по края на плажа. Не чувах океана: стъклените врати бяха прекалено дебели — бронирани, както разбрах по-късно.