Роберт Харрис - Сянката

— Четири седмици! — Тя се разсмя гърлено и малко злорадо. — В никакъв случай няма да го задържите на едно място толкова дълго.

— От него не се иска да пише. Затова ми плащат. Просто трябва да разговаря с мен.

Тя бе вдигнала качулката. Вече не виждах лицето й. Показваше се само острото бяло връхче на носа. Всички казваха, че е по-умна от мъжа си и че обича живота на върха дори повече от него. Ако имаше официално посещение в някоя чужда страна, тя обикновено пътуваше с него; отказваше да си стои у дома. Стигаше само човек да ги види по телевизията, за да разбере как се грее в лъчите на неговия успех. Адам и Рут Ланг. Силата и Славата.

Тя спря, пъхна ръце дълбоко в джобовете и извърна лице към океана. Охранителят на плажа зад нас също спря като в някаква детска игра.

— Идеята за вас беше моя — каза тя.

Люшнах се от вятъра и едва не паднах.

— Ваша ли?

— Да. Вие написахте книгата на Кристи.

Трябваха ми няколко секунди, за да се сетя кого има предвид. Кристи Костело. Отдавна не се бях сещал за него. Той беше първият ми бестселър. Интимни спомени на рок звезда от седемдесетте. Пиене, наркотици, момичета, почти смъртоносна катастрофа с автомобил, операции, накрая рехабилитация и намиране на правия път в прегръдките на една добра жена. В книгата имаше всичко. Човек можеше да я подари както на разпасан тийнейджър, така и на набожната си баба и всички да останат еднакво доволни. Само в Обединеното кралство се продадоха триста хиляди екземпляра с твърди корици.

— Познавате Кристи? — възкликнах аз. Изглеждаше ми невероятно.

— Миналата зима му гостувахме в Мустак. Прочетох мемоарите. Бяха оставени на нощното шкафче.

— Почвам да се притеснявам.

— Не! Защо? Бяха великолепни по свой, ужасен начин. Като слушах разпокъсаните му приказки на вечеря, а после виждах как сте ги превърнали в някакво подобие на истински живот… Тогава казах на Адам: „Този човек ти трябва за книгата.“

Разсмях се. Просто нямаше как да се удържа.

— Е, дано спомените на съпруга ви да не са толкова мъгляви.

— Не разчитайте. — Тя свали качулката и дълбоко си пое въздух. На живо изглеждаше по-добре, отколкото по телевизията. Обективите я мразеха почти толкова, колкото харесваха мъжа й. Не хващаха нейната весела съсредоточеност, богатата й мимика. — Господи, колко ми е мъчно за вкъщи. Макар че децата са в университета. Все му повтарям — сякаш съм омъжена за Наполеон на остров Света Елена.

— Тогава защо не се върнете в Лондон?

Тя дълго мълча, само гледаше океана и хапеше устни. После се завъртя и ме измери с поглед от глава до пети.

— Подписахте ли споразумението за поверителност?

— Разбира се.

— Сигурен ли сте?

— Питайте в агенцията на Сид Крол.

— Защото не искам да прочета думите си в някоя клюкарска рубрика идната седмица или пък след година в някое ваше евтино предателско книжле.

— Ехей! — възкликнах аз, стъписан от нейната жлъч. — Нали казахте току-що, че идеята е била ваша. И досега не съм предавал никого.

Тя кимна.

— Добре. Тогава ще ви кажа защо не мога да се прибера у дома, но между нас да си остане. Защото в момента той не е на себе си и малко се боя да го оставя сам.

Ама че работа, помислих си аз. Все по-хубаво и по-хубаво. Но на глас отговорих дипломатично:

— Да. Амелия ми каза, че е много разстроен от смъртта на Майк.

— О, тъй ли казала? Нямам представа откога мисис Блай е станала такъв експерт по емоционалното състояние на мъжа ми. — Дори да се беше озъбила с разперени нокти, едва ли щеше да изрази по-ясно чувствата си. — Загубата на Майк несъмнено влоши нещата, но не е само това. Загубата на власт, там е истинската беда. А сега трябва да седи и отново да преживява всичко, година след година. И през цялото време пресата неуморно разчепква какво бил направил и какво не. Той не може да се отърве от миналото, разбирате ли? Не може да продължи напред. — Тя безпомощно махна с ръка към морето, пясъка, дюните. — Затънал е. И двамата сме затънали.

Докато се връщахме към къщата, тя ме хвана под ръка и каза:

— Добре ви подредих. Сигурно вече се чудите в какво се забъркахте.

Когато се върнахме, пред къщата цареше оживление. До входа бе спрял тъмнозелен „Ягуар“ с вашингтонски номер, а зад него черен микробус със затъмнени стъкла. Когато входната врата се отвори, чух няколко телефона да звънят едновременно. Седнал отвътре до самия вход, добродушен на вид мъж с прошарена коса и евтин кафяв костюм пиеше чай и разговаряше с един от агентите. Като видя Рут Ланг, незабавно скочи. Забелязах, че всички се плашат от нея.