Роберт Харрис - Сянката

Реактивният самолет бавно рулираше към терминала. Беше тъмносин, а до вратата имаше надпис ХАЛИНГТЪН със златни букви. Изглеждаше по-голям от обичайния фалически символ на големите началства, с висока опашка и по шест прозорчета от всяка страна, а когато спря и пилотът изключи двигателите, над пустото летище настана неочаквано плътна тишина.

Вратата се отвори, спуснаха стълбичката и по нея слязоха двама агенти от специалните служби. Единият тръгна право към терминала. Другият остана на място и усърдно започна да оглежда пустата писта напред и назад. Самият Ланг не бързаше да слезе. Смътно го различавах в сянката вътре как се ръкува с пилота и стюарда, после най-сетне — едва ли не неохотно, стори ми се — излезе навън и спря на най-горното стъпало. За разлика от премиерските времена сега сам си носеше куфарчето. Вятърът подръпваше сакото и вратовръзката му. Той приглади косата си. Озърна се, сякаш се опитваше да си припомни какво трябва да направи. Ситуацията вече започваше да става неудобна, когато Ланг изведнъж забеляза, че го наблюдаваме иззад стъклената стена. Посочи ни с пръст, размаха ръка, усмихна се точно както някога на върха на славата си и моментът — какъвто и да бе той — отмина. Прехвърляйки куфарчето в другата ръка, Ланг се зададе с широка крачка към нас, следван от трети специален агент и млада жена, влачеща куфар на колелца.

Откъснахме се от стъклото тъкмо навреме, за да го посрещнем, докато влизаше през входа за пристигащи пътници.

— Здравей, скъпа — каза той и се приведе да целуне жена си.

Кожата му имаше леко оранжев оттенък. Осъзнах, че е с грим.

Тя го погали по ръката.

— Как беше в Ню Йорк?

— Страхотно. Дадоха ми „Гълфстрийм четири“. Нали знаеш, онзи, трансатлантическият, с леглата и банята. Здрасти, Амелия. Здрасти, Джеф. — После забеляза и мен. — Здравейте. Кой сте вие?

— Вашата сянка — казах аз.

Съжалих още преди да го изрека докрай. Бях замислил отговора като остроумна реплика с малко самоирония, предназначена да разчупи леда. Дори я бях тренирал пред огледалото, преди да напусна Лондон. Но тук, сред безмълвната сивота на тази пуста аерогара, думите прозвучаха удивително неуместно. Ланг болезнено примижа.

— Ясно — каза неуверено той и макар че ми стисна ръката, в същото време леко отметна глава назад, сякаш искаше да ме огледа от безопасно разстояние.

Господи, помислих си аз, сигурно ме смята за луд.

— Не се тревожи — каза му Рут. — Невинаги е толкова шантав.

За автора в сянка е изключително важно събеседникът да се чувства напълно спокоен в неговата компания.

„Писане в сянка“

— Гениално встъпление — каза Амелия, докато пътувахме към къщата. — На това ли ви учат в училището за сенки?

Седяхме един до друг отзад в микробуса. Секретарката, която току-що бе долетяла от Ню Йорк — казваше се Люси — и тримата служители от охраната заемаха местата пред нас. През предното стъкло виждах ягуара на семейство Ланг. Започваше да притъмнява. Под лъчите на два чифта фарове ниските дъбове подскачаха и се гърчеха.

— Особено тактично — продължи Амелия, — като се има предвид, че замествате покойник.

— Добре де! — изстенах аз. — Стига толкова.

— Но поне едно е във ваша полза — добави тя, като обърна към мен големите си сини очи и понижи глас, за да не я чуят. — За разлика от почти всички други човешки същества на този свят вие като че спечелихте доверието на Рут Ланг. Защо ли, как мислите?

— За вкусовете не се спори.

— Вярно. Може би тя смята, че ще вършите каквото ви нареди.

— Може би. Не питайте мен. — Точно сега никак не исках да се замесвам във вътрешните им сблъсъци. — Слушай, Амелия… нали може да си говорим на „ти“? Що се отнася до мен, аз помагам в писането на книга. Не искам да си пъхам носа в дворцовите интриги.

— Естествено. Искаш само да си свършиш работата и да духнеш оттук.

— Ето че пак ми се подиграваш.

— Защото сам си го просиш.

Млъкнах за известно време. Виждах защо Рут не я харесва. Беше с една идейка по-умна и с няколко идейки по-руса, отколкото й се полагаше, особено от гледна точка на една съпруга. Всъщност докато седях и пасивно вдъхвах аромата на нейния „Шанел“, внезапно ми хрумна, че тя може да има връзка с Ланг. Това би обяснило много неща. На летището той се държа подчертано хладно с нея, а нима това не е винаги най-сигурната улика? В такъв случай нищо чудно, че ги гонеше параноята за секретност. Тук можеше да има предостатъчно материал за седмичните тиражи на жълтата преса.