Роберт Харрис - Сянката

Пълен боклук, бе казал Рик. Но всъщност бе много по-зле. Както твърди Гор Видал, боклукът си има цялостност. Това тук беше просто едно нищо. Точно и вярно до педантичност и все пак пълна лъжа — нямаше начин да не е според мен. Нито едно човешко същество не може да прекоси живота, изпитвайки тъй малко чувства. Особено Адам Ланг, чиято политическа запазена марка беше емоционалната близост. Прескочих напред към главата „Война с терора“. Ако имаше нещо интересно за американския читател, трябваше да е там. Прелистих набързо, търсейки думи като „екстрадиране, „изтезания“, „ЦРУ“. Не открих нищо — и, разбира се, нито дума за операция „Буря“. А войната в Близкия изток? Нямаше ли поне някои умерени критики срещу американския президент, министъра на отбраната и държавния секретар; някакви намеци за измяна и изоставяне; някакъв общ обзор на вече засекретени документи? Не. Никъде. Нищо. Хлъцнах буквално и преносно, после пак почнах да чета отначало.

По някое време секретарката Алис трябва да ми беше донесла сандвич с риба тон и бутилка минерална вода, защото в късния следобед ги забелязах на края на бюрото. Но бях твърде зает, за да спирам, а и не чувствах глад. Дори започваше да ми призлява, докато прелиствах тия шестнайсет глави, търсейки по тая безкрайна бяла канара от безформена проза поне най-дребен признак на интерес, в който да се вкопча. Нищо чудно, че Макейра бе скочил от ферибота. Нищо чудно, че Мадокс и Крол бяха отлетели до Лондон в отчаян опит да спасят начинанието. Нищо чудно, че ми плащаха петдесет хиляди долара седмично. Всички тия привидно странни събития ставаха напълно логични, като се видеше безнадеждното състояние на ръкописа. А сега и моята репутация щеше да се сгромоляса в шеметен свредел, вързана като камикадзе за втората седалка в хидроплана на Адам Ланг. Мен щяха да сочат с пръст по издателските сбирки — ако изобщо се случеше да ме поканят — като автора в сянка, допринесъл за най-грандиозния провал в литературната история. Във внезапен пристъп на параноично прозрение зърнах истинската си роля в цялата операция — ролята на изкупителна жертва.

Някъде към средата на следобеда прелистих последната, шестстотин двайсет и първа страница („Ние с Рут гледаме в бъдещето, каквото и да ни носи то“) и когато оставих ръкописа, се хванах за главата с широко разтворени очи и уста, съвсем като в картината „Вик“ на Едвард Мунк.

Точно тогава чух тихо покашляне откъм вратата. Вдигнах очи и срещнах погледа на Рут Ланг. И до днес нямам представа откога е стояла там. Тя вдигна тънките си черни вежди.

— Толкова ли е зле?

Беше облечена в дебел и раздърпан бял мъжки пуловер с толкова дълги ръкави, че се виждаха само изгризаните й нокти, а след като слязохме долу, навлече върху него бледосин анорак, изчезвайки за момент, докато го нахлузваше през главата си. След малко през отвора изникна бледото й навъсено лице с къса черна коса, щръкнала на всички страни като прическата на Медуза.

Идеята да се разходим дойде от нея. Каза, че май ми трябва чист въздух, което беше самата истина. Донесе импрегнираното яке на съпруга си, което ми се оказа по мярка, и чифт гумени ботуши, после излязохме на мразовития атлантически вятър. Тръгнахме по пътеката покрай моравата и се изкачихме по дюните. Отдясно се виждаше езерото с малък кей, а до него гребна лодка, изтеглена на сухо и преобърната върху ивицата тръстики. Отляво бе сивият океан. Пред нас се разстилаха три-четири километра пусти бели пясъци, а когато се озърнах назад, гледката беше същата, само един агент с палто ни следваше на петдесетина метра дистанция.

— Сигурно ви идват до гуша — кимнах към него аз.

— Вече е тъй отдавна, че престанах да им обръщам внимание.

Продължихме напред, приведени срещу вятъра. Отблизо плажът не изглеждаше толкова идиличен. Странни парчета натрошена пластмаса, бучки катран, вдървена от сол тъмносиня платнена обувка, дървена макара от кабел, мъртви птици, скелети и отделни кости, сякаш вървяхме по банкета на магистрала с шест платна. Високите вълни прииждаха с грохот и отстъпваха като отминаващи камиони.

— Е — каза Рут, — много ли е зле?

— Не сте ли го чели?

— Не изцяло.

— Ами — отвърнах учтиво аз… — трябва да се пообработи.

— Колко?

За момент в ума ми се мярна думата „Хирошима“.

— Може да се изглади — казах аз и всъщност не лъжех: дори и в Хирошима всичко се е изгладило с времето. — Бедата е в сроковете. Непременно трябва да свършим след четири седмици, а това прави по по-малко от два дни за всяка глава.