Роберт Харрис - Сянката

Откъм коридора долетя напрегнато морзово тракане на токчета. Амелия Блай се завръщаше.

— Много съжалявам. Боя се, че Рут е малко заета в момента. Праща ви извинения. Ще се видите по-късно. — Усмивката на Амелия бе станала някак твърда. Изглеждаше точно толкова естествена, колкото и лакът по ноктите й. — Е, ако сте си изпили кафето, ще ви покажа къде работим.

Тя настоя да се изкача пръв по стълбището.

Къщата, обясни Амелия, е тъй устроена, че всички спални са на партера, холът е отгоре. Разбрах причината още щом се изкачихме в огромната открита всекидневна. Стената откъм крайбрежието беше изцяло от стъкло. Никъде не се виждаше творение на човешка ръка, само океан, езеро и небе. Първична гледка, останала непроменена от десет хиляди години насам. Звуконепроницаемите стъкла и подовото отопление създаваха усещането за луксозна машина на времето, прехвърлена в каменната епоха.

— Страхотно място — казах аз. — Не се ли чувствате малко самотни нощем?

— Тук влизаме — каза Амелия, отваряйки една врата.

Последвах я в просторния кабинет до всекидневната, където навярно Марти Райнхарт работеше през летните си почивки. Оттук имаше същата гледка, само че от този ъгъл океанът вземаше превес над езерото. По библиотечните рафтове бяха натрупани книги за германската военна история със свастики по кориците, избелели от слънцето и соления въздух. Имаше две бюра — малко в ъгъла, зад което някаква секретарка тракаше на компютър, и по-голямо, съвършено празно, с изключение на една снимка на катер и макет на яхта. На снимката вкиснатият стар скелет, наречен Марти Райнхарт, се привеждаше над кормилото на яхтата си — живо опровержение на поговорката, че не можеш да бъдеш прекалено слаб или прекалено богат.

— Малък екип сме — каза Амелия. — Аз, Алис — момичето в ъгъла надигна глава — и Люси, която е с Адам в Ню Йорк. Шофьорът Джеф също е в Ню Йорк. Той ще върне колата днес следобед. Шестима служители по охраната от Великобритания — трима тук и трима с Адам в момента. Много ни трябват още двама души, поне за контакти с медиите, но Адам все не събира кураж да замени Майк. Бяха заедно тъй отдавна.

— А вие откога сте с него?

— Осем години. Работех на Даунинг Стрийт. Тук съм командирована от правителството.

— Горкото правителство.

Тя ме стрелна с лакираната си усмивка.

— Най-много ми липсва съпругът ми.

— Омъжена ли сте? Забелязах, че не носите халка.

— За жалост не мога. Твърде голяма е. Задейства металодетекторите по летищата.

— А!

Разбирах я напълно.

— Освен това има и едно виетнамско семейство, работят за Райнхарт, но те са тъй дискретни, че почти не ги забелязваме. Тя наглежда къщата, а той се занимава с градината. Казват се Деп и Дък.

— Кой кой е?

— Дък е мъжът. Очевидно.

Амелия извади ключ от джоба на елегантното си сако и отключи голям стоманен шкаф, откъдето извади кутия за документи.

— Това не бива да излиза оттук — каза тя, докато я слагаше върху бюрото. — Да не се копира. Можете да си водите записки, но ви напомням, че сте подписали споразумение за поверителност. Разполагате с шест часа за четене, преди Адам да се върне от Ню Йорк. Ще уредя да ви донесат сандвич за обяд. Алис… хайде. Не искаме да го разсейваме, нали?

След като двете излязоха, аз седнах на кожения стол, извадих лаптопа, включих го и създадох документ, озаглавен „Lang MS“. После разхлабих вратовръзката, разкопчах часовника си и го оставих до кутията. Позволих си за малко да се полюшкам напред-назад в стола на Райнхарт, като се наслаждавах на гледката към океана и усещането за власт над целия свят. После отворих капака, извадих ръкописа и се заех да чета.

Всички хубави книги са различни, но лошите си приличат като две капки вода. Знам го със сигурност, защото ми се налага да чета купища калпави книги — толкова калпави, че дори не ги издават, което е голямо постижение, като се има предвид какви неща излизат от печат.

А общото между всички тези калпави книги, били те романи или мемоари, е едно: не звучат истински. Не казвам, че добрата книга непременно е вярна, но поне изглежда вярна, докато я четеш. Един мой познат издател го нарича „Тестът на хидроплана“ по името на някакъв филм за лондончани, в който първите кадри показват как героят идва да търси работа с хидроплан и каца в Темза. Оттам нататък, казва приятелят ми, няма смисъл да гледаш.

Мемоарите на Ланг не издържаха „теста на хидроплана“.

Не че фактите бяха грешни — в момента не можех да преценя това, — по-скоро цялата книга звучеше някак фалшиво, като че имаше невидима кухина по средата. Състоеше се от шестнайсет глави, подредени хронологично: „Ранни години“, „Влизане в политиката“, „Борба за лидерство“, „Промяна на партията“, „Изборна победа“, „Реформиране на правителството“, „Северна Ирландия“, „Европа“, „Особената връзка“, „Вторият мандат“, „Предизвикателството на терора“, „Война с терора“, „Неотстъпно по пътя“, „Никога не се предавай“, „Време за сбогом“ и „Бъдеще на надеждата“. Всяка глава съдържаше от десет до двайсет хиляди думи и беше не толкова написана, колкото скьрпена от речи, официални протоколи, комюникета, паметни записки, интервюта, служебни дневници, партийни манифести и вестникарски статии. Тук-там Ланг си позволяваше да изрази лично чувство („Изпитах огромна радост, когато се роди третото ни дете“), лично наблюдение („Американският президент се оказа далеч по-висок, отколкото предполагах“) или хаплива забележка („Като външен министър Ричард Райкарт сякаш често предпочиташе да защитава чужди каузи пред тези на Великобритания, а не обратното“), но всичко това се срещаше рядко и без особен ефект. А къде беше жена му? Тя почти не се споменаваше.