Роберт Харрис - Сянката

Имах да убия около два часа, докато пратят кола да ме вземе, и излязох да се разходя. Минах по дървения мост към фара, после навлязох в Едгартаун. На дневна светлина градчето изглеждаше още по-запустяло, отколкото снощи. Катерици невъзмутимо притичваха по тротоарите и се катереха по дърветата. Отминах над двайсетина живописни къщи на капитани китобойци от XIX век и нито една не изглеждаше обитавана. Високите тераси пустееха. Не виждах жени с черни шалове да отправят скръбен взор към морето, очаквайки мъжете им да се приберат у дома — може би защото извън сезона мъжете бяха на Уолстрийт. Ресторантите бяха затворени, малките магазинчета и галерии — изпразнени от стока. Исках да си купя импрегнирано яке, но всичко се оказа затворено. Зад витрините имаше само прах и изсъхнали насекоми. „Благодарим за чудесния сезон“, обявяваха табелите. „До нови срещи напролет“.

Същото бе и в пристанището. Основните цветове бяха сиво и бяло — сиво море, бяло небе, сиви керемидени покриви, бели дъсчени стени, бели пилони без знамена, стари дървени пристани, осеяни със сивосини и сивозелени петна, по които кацаха съвсем еднакви сивобели чайки. Сякаш Марта Стюарт бе въвела тук строга цветова координация за човека и природата. Дори и слънцето, увиснало ненатрапчиво над Чапакуидик, проявяваше добрия вкус да сияе в белезникави тонове.

Засенчих очите си с длан, примижах и се вгледах в далечната плажна ивица с отделни летни къщички. Там кариерата на сенатор Едуард Кенеди бе направила катастрофален завой. Според пътеводителя някога целият остров бил лятно игрище за младежите от клана Кенеди, които обичали да излизат на еднодневни плавания с платноходки от Хаяниспорт. Разказваше се как Джак като президент поискал да спре с яхтата си на частния кей на ветроходния клуб в Едгартаун, но се разколебал, когато видял как всички клубни членове — републиканци до един — стоят там със скръстени ръце и само го чакат да слезе. Било лятото, преди да го застрелят.

Сега няколкото закотвени яхти бяха закрити с платнища и зазимени. Всичко бе неподвижно, само една рибарска лодка с извънбордов мотор отиваше към капаните за омари. Поседях на една пейка, изчаквайки да видя дали ще се случи нещо. Чайките кръжаха в небето и кряскаха. На една близка яхта въжетата трополяха от вятъра по металната мачта. Отдалеч долитаха ударите на чук — някой обновяваше имота си за следващото лято. Старец разхождаше куче. С изключение на това, почти цял час не се случи нищо, което би разсеяло вниманието на пишещия автор. Така си представят писателския рай онези, които никога не са писали. Не се учудвах, че Макейра се е побъркал.

Освен това издателят ще притиска автора в сянка да изрови нещо сензационно, което би помогнало за публикуването на откъси в пресата и за рекламен шум в момента на излизането на книгата.

„Писане в сянка“

По-късно тази сутрин старият ми приятел, глухият таксиметров шофьор, дойде да ме вземе от хотела. Тъй като ме бяха настанили в Едгартаун, логично предполагах, че имението на Райнхарт трябва да е някъде до самото пристанище. Над залива имаше няколко големи къщи с градини, слизащи към частни кейове, които ми се струваха идеални имоти за един милиардер, и това доказва пълното ми невежество по въпроса какво могат да купят големите пари. Вместо към тях потеглихме извън градчето и десетина минути следвахме указателите за Уест Тисбъри през равна гориста местност, а после, преди още да забележа пролука между дърветата, свърнахме наляво по тесен песъчлив път.

До този момент не бях виждал виргилиев дъб. Разлистен може и да изглежда добре. Но зиме природата едва ли може да предложи по-унила растителна гледка от тази — километър след километър, обрасли с ниски, криви, пепеляви шубраци. Само няколко сгърчени кафяви листа подсказваха, че някога в тия стъбла е имало живот. Почти пет километра подскачахме и се друсахме по тесния горски път и единственото същество, което видяхме, беше прегазен скункс; най-сетне стигнахме до затворена порта и там от вкаменения пущинак изникна човек със списък в ръка, облечен в типичната униформа на британско цивилно ченге — тъмен шлифер и лъснати до блясък черни обувки с връзки.

Свалих стъклото и му подадох паспорта си. Широкото му навъсено лице бе придобило тухлен цвят от студа, ушите клоняха към керемиден оттенък; не изглеждаше твърде щастлив от полицейската си съдба. Изглеждаше тъй, сякаш е бил разпределен да пази две седмици внучките на кралицата някъде по Карибите и в последния момент са го прехвърлили тук. Той мрачно присви очи, потърси в списъка името ми, избърса от крайчето на носа си едра прозрачна капка и обиколи да огледа таксито. Чувах как някъде наблизо прибоят напява безкрайната си приспивна песен. Агентът се върна, подаде ми паспорта и каза (поне така предполагам, защото го промърмори под носа си):