Роберт Харрис - Сянката

Насочихме се за финален заход към летище „Логан“ в един часа следобед местно време.

Докато слизахме над Бостънския залив, слънцето, което бяхме преследвали цял ден, сякаш се носеше над водата успоредно с нас, удряйки небостъргачите в центъра един след друг — избухващи колони в бяло, синьо, сребристо и златно, истински фойерверки от стъкло и стомана. О, моя Америка, помислих си аз, моя новооткрита земя — моя земя, където книжният пазар е пет пъти по-голям от онзи в Обединеното кралство, — пролей над мен светлината си! На опашката пред пункта за граничен контрол едва се удържах да не затананикам „Звездното знаме“. Дори и чиновникът от Министерството на вътрешната сигурност — живо въплъщение на правилото, че колкото по-простонародно е името на една институция, толкова по-сталинистки функции изпълнява — не успя да накърни оптимизма ми. Той седеше зад стъклената преграда и се мръщеше на самата идея, че някой е прелетял пет хиляди километра, за да прекара посред зима един месец на Мартас Винярд. Когато разбра, че съм писател, стана по-подозрителен, отколкото ако бях цъфнал насреща му с оранжев затворнически гащеризон.

— Какви книги пишете?

— Автобиографии.

Това очевидно го озадачи. Подозираше, че го вземам на подбив, но не беше съвсем сигурен.

— Автобиографии, а? Не трябва ли да сте знаменит за това?

— Вече не.

Човекът ме изгледа втренчено, после бавно поклати глава като уморен свети Петър пред Райските порти при идването на поредния грешник, опитващ да се промъкне в Рая.

— Вече не — повтори той и по лицето му се изписа безкрайна погнуса.

Вдигна металния си печат и с два удара ми разреши трийсет дни престой.

След като минах контрола, включих мобилния си телефон. На екрана се появи приветствено послание от личната сътрудничка на Ланг, някоя си Амелия Блай, с извинение, че не е осигурила шофьор да ме вземе от аерогарата. Препоръчваше ми да хвана автобус до фериботния терминал в Удс Хоул и обещаваше, че когато сляза на Мартас Винярд, там ще ме чака кола. Купих си „Ню Йорк Таймс“ и „Бостън Глоуб“ и докато чаках автобуса да тръгне, проверих дали са отпечатали нещо за историята около Ланг, но или новината бе дошла твърде късно, или не представляваше интерес за тях.

В автобуса почти нямаше пътници и аз седях отпред, близо до шофьора. Пътувахме на юг през плетеница от магистрали, напуснахме града и излязохме сред открито поле. Температурата беше няколко градуса под нулата, небето бе ясно, но личеше, че наскоро е валяло. Снегът се трупаше на купчини покрай пътя и покриваше горните клони на дърветата, които се простираха от двете страни като огромни бяло-зелени вълни. Всъщност Нова Англия е нещо като Стара Англия на стероиди — по-широки пътища, по-големи гори, по-обширни пространства; дори небето изглеждаше необятно и лъскаво. Изпълваше ме приятното чувство, че съм спечелил време, представях си мрачната влажна лондонска нощ в контраст с този искрящ зимен следобед. Но постепенно и тук започна да се смрачава. Трябва да наближаваше шест, когато стигнахме в Удс Хоул и спряхме пред фериботния терминал. После вече имаше луна и звезди.

Колкото и да е странно, едва когато видях табелата на ферибота, отново си спомних за Макейра. Нищо чудно, не беше много приятно да си мисля, че заемам мястото на покойник, особено след ограбването. Докато влачех куфара към касата, за да си купя билет, и после стоях отново навън под мразовития вятър, бе твърде лесно да си представя как моят предшественик е вършил същото тук само преди три седмици. Е, вярно, той е бил пиян, а аз не. Огледах се. Съвсем наблизо, от другата страна на паркинга, имаше няколко бара. Дали не бе влязъл в някой от тях? Аз самият не бих отказал едно питие. Но тогава можех случайно да седна точно на същото столче, а това, помислих си аз, вече би било извращение, съвсем като екскурзиите по местата на знаменити убийства в Холивуд. Ето защо застанах на опашка заедно с другите пътници и се помъчих да чета неделното приложение на „Таймс“, обърнат с лице към стената, за да се предпазя от вятъра. На една дъсчена табела беше изписано: ТЕКУЩОТО НИВО НА НАЦИОНАЛНА ЗАПЛАХА Е ПОВИШЕНО. Усещах мириса на океана, но бе твърде тъмно, за да го видя.

Лошото е, че почнеш ли да мислиш за нещо, невинаги можеш да спреш. Повечето коли чакаха ферибота с включени двигатели, за да поддържат отоплението в купето, и аз открих, че неволно се оглеждам за тъмнокафяв джип. После, когато най-сетне стъпих на кораба и се изкачих по дрънчащата метална стълбичка до пасажерската палуба, се запитах дали и Макейра е минал по същия път. Казах си да престана; тровех нервите си заради глупости. Но навярно сенките от отвъдното си падат по писатели в сянка. Седнах в задушния пътнически салон и огледах откритите честни лица на своите спътници, а после, когато корабът потръпна и се отдели от терминала, сгънах вестника и излязох на горната палуба.