Роберт Харрис - Сянката

Удивително е до каква степен студът и мракът променят всичко. Предполагам, че в лятна вечер фериботът за Мартас Винярд представлява великолепна гледка. Големият раиран комин сякаш е излязъл от приключенска книга, а по цялата дължина на палубата има сини пластмасови седалки, обърнати към морето; представях си как на тях сядат семейства по шорти и тениски — тийнейджърите се преструват на отегчени, татковците подскачат от вълнение. Но в тази януарска вечер палубата пустееше, а северният вятър откъм Кейп Код пронизваше якето и ризата чак до настръхналата ми кожа. Светлините на Удс Хоул плавно се отдалечиха. На влизане в пролива минахме покрай сигнална шамандура, която трескаво подскачаше насам-натам, сякаш се опитваше да се освободи от някакво подводно чудовище. Камбаната й дрънчеше погребална мелодия в такт с вълните, а пяната се разпръскваше злобно наоколо като храчка на вещица.

Пъхнах ръце в джобовете, сгуших глава между раменете си и с несигурна крачка тръгнах към десния борд. На височина перилата стигаха само до кръста ми и за пръв път разбрах колко лесно може да се е прекатурил Макейра. Аз самият полагах усилия, за да не се подхлъзна. Рик имаше право. Границата между нещастен случай и самоубийство невинаги е ясно очертана. Можеш да се самоубиеш още преди да си го решил. Стига и едно рисковано надвесване през перилата, докато си представяш как би станало всичко. Стоварваш се в ледените черни вълни със сила, която те забива на три метра надолу, а когато изплуваш, корабът вече е на сто метра от теб. Надявах се Макейра да е изпил достатъчно алкохол, за да притъпи ужаса, но едва ли имаше на света пияница, който да не изтрезнее от внезапното падане във вода с температура едва половин градус над нулата.

И никой не би го чул да пада! Там беше другата беда.

Времето не беше и наполовина толкова лошо, както преди три седмици, но като се огледах, не видях на палубата жива душа. Тогава наистина се разтреперих; зъбите ми тракаха като на някоя панаирджийска играчка.

Слязох в бара за едно питие.

Заобиколихме фара на Уест Чоп, навлязохме във фериботния терминал на Винярд Хейвън малко преди седем и спряхме на кея с дрънчене на вериги и разтърсване, от което едва не се търкулнах по стъпалата. Не очаквах посрещачи и се оказах прав. Само един престарял местен таксиметров шофьор размахваше откъснат лист от бележник с погрешно изписаното ми име. Докато той наместваше куфара ми в багажника, вятърът дръпна голям лист прозрачен найлон и го запремята с плющене по заледения паркинг. В небето грееха звезда до звезда.

Бях си купил пътеводител за острова, тъй че имах смътна представа какво ме чака. През лятото населението е сто хиляди, но когато отпускарите заключат вилите и потеглят на запад, остават само около петнайсет хиляди. Това са суровите островитяни — хора, наричащи сушата отсреща „Америка“. Има две шосета, един светофар и десетки дълги песъчливи пътища, водещи към места с имена като Скуибнокет Понд и Джобс Нек Коув. През целия път шофьорът не отрони и дума, само ме зяпаше в огледалото. Когато за двайсети път срещнах замъгления му поглед, неволно се зачудих дали няма причина да се сърди, че е трябвало да ме вземе. Може би имаше по-важна работа. Трудно можех да си представя каква. Улиците около терминала бяха предимно пусти, а щом напуснахме Винярд Хейвън и излязохме на шосето, нямаше нищо за гледане освен тъмнина.

Пътувах вече от седемнайсет часа. Не знаех нито къде съм, нито през какви места минавам, нито дори накъде отивам. Всички опити за разговор се проваляха. Не виждах нищо освен отражението си в студения мрак зад стъклото. Имах чувството, че съм стигнал до края на земята като някой английски изследовател, очакващ първата си среща с местните обитатели от племето уампаноги. Шумно се прозях и побързах да закрия устата си с длан.

— Извинявайте — обясних на безплътните очи в огледалото. — Там, откъдето идвам, вече е полунощ.

Той поклати глава. Отначало не разбрах дали ми съчувства, или ме осъжда; после осъзнах какво се опитва да ми каже — няма смисъл да му приказвам, глух е. Отново се загледах навън през стъклото.

След известно време стигнахме до кръстопът и завихме наляво, навярно към Едгартаун, малко селище с бели дъсчени къщи с бели огради, градинки и веранди, осветено от изящни улични фенери във викториански стил. Девет десети от къщите бяха тъмни, но през стъклата на няколкото осветени прозореца зърнах маслени изображения на ветроходни кораби и мустакати прадеди. В подножието на хълма, отвъд викторианската църква на китоловците, мъгливата едра луна хвърляше сребърни лъчи по керемидените покриви и очертаваше силуетите на мачти в пристанището. Струваше ми се, че наближавам към филмови декори за снимки на „Моби Дик“. Във фаровете се мярна табела на Чапакуидикския ферибот и не след дълго спряхме пред хотел „Лайтхаус Вю“.