Роберт Харрис - Сянката

Озърнах се из чакалнята. Хората изглеждаха невъзмутими. И все пак по някаква странна причина имах чувството, че току-що някой е напълнил гръбнака ми с лед. Извадих мобилния си телефон и позвъних на Рик. Не си спомнях дали вече се е върнал в Америка, или не. Оказа се, че седи на малко повече от километър — в чакалнята на „Бритиш Еъруейс“ — и чака полет за Ню Йорк.

— Видя ли новините? — попитах го аз.

За разлика от мен Рик страшно си падаше по новините.

— За Ланг ли? Естествено.

— Мислиш ли, че има нещо вярно?

— Откъде да знам, по дяволите? На кого му пука? Поне няма да слезе от първите страници.

— Мислиш ли, че трябва да го попитам?

— На кого му дреме? — Покрай гласа му чух приглушена обява по високоговорителите. — Викат пътниците за моя полет. Трябва да приключвам.

— Преди да приключиш — бързо вметнах аз, — би ли чул още нещо? Когато ме ограбиха в петък… изглеждаше напълно безсмислено, защото ми оставиха портфейла и избягаха само с ръкописа. Но след тази новина… ами, просто се чудя, според теб дали не са си помислили, че нося мемоарите на Ланг?

— Но откъде ще го знаят? — попита озадачено Рик. — Ти току-що се беше срещнал с Мадокс и Крол. Аз все още преговарях по споразумението.

— Е, може би са наблюдавали издателството, а после са ме проследили. Найлоновата торбичка беше яркожълта, Рик. Все едно носех сигнално флагче. — После ми хрумна нова мисъл, тъй тревожна, че не знаех откъде да започна. — И като стана дума… какво знаеш за Сидни Крол?

— Младият Сид? — В смеха на Рик прозвучаха нотки на възхищение. — Голяма работа е, нали? Ще изхвърли от бизнеса честните мошеници като мен. Договаря се не на процент, а на твърда сума, и няма бивш президент или член на правителство, дето да не го иска в екипа си. Защо?

— Не е ли възможно — колебливо започнах аз, изричайки мисълта си още недооформена — да ми е дал онзи ръкопис, защото е смятал — ако наистина са го следили, — смятал е, че ще изглежда тъй, сякаш изнасям от сградата книгата на Адам Ланг?

— За какъв дявол му е да го прави?

— Не знам. За майтап? За да види какво ще се случи?

— Да види дали ще те пребият?

— Добре де, добре, звучи налудничаво, но я се замисли. Защо е цялата тази параноя на издателите около ръкописа? Дори на Куигли не разрешават да го чете. Защо не позволяват да се изнесе от Америка? Може би защото смятат, че някой тук отчаяно желае да го докопа.

— Е, и?

— И може би Крол ме е използвал като примамка — като вързана патица — за да провери кой иска ръкописа и докъде е готов да стигне.

Още докато думите излитаха от устата ми, осъзнах, че звучат нелепо.

— Но книгата на Ланг е просто досаден боклук! — възкликна Рик. — Единствените хора, от които я крият в момента, са техните акционери. Затова е цялата димна завеса.

Започвах да се чувствам като глупак. Бих зарязал темата, но Рик тъкмо почваше да се забавлява.

— Вързана патица! — Дори без телефона бих чул смеха му от другия край на аерогарата. — Дай да видим дали съм те разбрал. Според твоята теория някой знае, че Крол е в града, знае къде се намира в петък сутринта, знае, че е дошъл да обсъжда…

— Добре — казах аз. — Да не говорим повече.

— …знае, че може току-що да е предал мемоарите на нов автор в сянка, знае кой точно си ти и къде живееш. Защото сам казваш, че са те причакали, нали така? Ехааа! Страхотна операция. Твърде мащабна за някакъв си вестник. Трябва да е било работа на държавните…

— Зарежи — казах аз, когато най-сетне успях да го прекъсна. — По-добре побързай за самолета.

— Да, прав си. Е, приятен полет. Гледай да поспиш в самолета. Говориш абсолютни глупости. Дай да си поприказваме следващата седмица. И недей да се тревожиш.

Той затвори.

Постоях, стиснал в ръка безмълвния телефон. Имаше право. Говорех абсолютни глупости. Отидох в мъжката тоалетна. На удареното в петък място синината бе станала черноморава с жълто по краищата, като снимка на избухваща свръхнова звезда в учебник по астрономия.

Малко по-късно обявиха качване на самолета за Бостън, а щом излетяхме, нервите ми се поотпуснаха. Обичам онзи момент, когато унилият сив пейзаж чезне отдолу, самолетът пробива облаците и изплува сред слънчевото сияние. Кой може да бъде потиснат на хиляди метри височина, когато слънцето грее, а другите клетници все още са приковани към земната твърд? Изпих едно питие. Погледах филм. Дремнах. Но трябва да призная, че издирих в салона всички налични неделни вестници, по изключение пренебрегнах спортните страници и изчетох всичко, написано за Адам Ланг и четиримата предполагаеми терористи.