* * *
Навярно изгубих около половин час, докато хвана такси за връщане в града. Имах съвсем мъглява представа къде се намирам. Пътищата бяха широки, къщите малки. Сипеше се неспирен, леден дъждец. Ръката ме болеше от мъкненето на ръкописа. Ако се съди по тежестта, трябваше да има поне хиляда страници. Кой ли беше клиентът? Толстой? Накрая спрях под навеса на някаква автобусна спирка пред магазин за зеленчуци и погребално бюро. В металната рамка беше затъкната рекламна картичка на таксиметрова фирма.
Пътуването към къщи ми отне почти час и имах предостатъчно време да извадя ръкописа и да го прегледам. Беше озаглавен „Един от многото“ — мемоари на някакъв бивш американски сенатор, забележителен единствено с факта, че не е спрял да диша някъде около сто и петдесет години. Излизаше далеч извън нормалните рамки за отегчителност — нагоре и все нагоре, чак до разредената стратосфера на тоталната скука. В колата беше горещо и миришеше на застояла храна за вкъщи. Започна да ми призлява. Върнах ръкописа в торбичката и отворих прозореца. Пътуването ми струваше четирийсет лири.
Тъкмо бях платил на шофьора и пресичах уличното платно с приведена глава под дъжда, ровейки в джоба си за ключовете, когато усетих как някой леко ме потупа по рамото. Обърнах се и налетях на стена или ме блъсна камион. Точно това усетих, някаква мощна, желязна сила ме връхлетя и аз отхвръкнах назад, право в ръцете на друг човек. (По-късно ми казаха, че били двама, на възраст малко над двайсетте. Единият се мотаел около входа на сутерена, другият изскочил изневиделица и ме сграбчил изотзад.) Свлякох се и усетих до бузата си мокрия грапав камък на канавката. Задъхвах се, гълтах въздух и плачех като дете. Навярно неволно съм вкопчил пръсти в найлоновата торбичка, защото през далеч по-силната болка усетих друга, малко по-слаба и остра — като флейта в симфония. Някой стовари крак върху китката ми и грубо изтръгна нещо от нея.
Навярно една от най-неточните думи в английския е „зашеметен“. Тя навява мисълта за нещо леко и мимолетно, да речем, слабо замайване или кратко спиране на дъха. Но аз не бях зашеметен. Бях цапардосан, пребит, полузадушен, повален на земята и унизен. Имах чувството, че са забили нож в слънчевия ми възел. Хълцайки от недостиг на въздух, бях убеден, че е станало точно така. Смътно усещах как някакви хора ме хващат за ръцете и ме надигат да седна. Подпряха ме на едно дърво, чиято твърда кора се вряза в гръбнака ми, и когато най-сетне успях да си поема глътка въздух, незабавно опипах корема си, търсейки зеещата рана, която трябваше да е там. Представях си как вътрешностите ми се изсипват навън. Но когато огледах влажните си пръсти за кръв, не видях нищо освен мръсна дъждовна вода. Вероятно ми трябваше цяла минута, за да осъзная, че няма да умра — че съм в общи линии жив и здрав, — а после исках само да се отърва от тия добронамерени хора, които се бяха струпали около мен, вадеха мобилни телефони и ме питаха дали да викат полиция и линейка.
Перспективата да чакам десет часа за преглед в травматологията и още половин ден да вися за показания в местния полицейски участък бе напълно достатъчна, за да изпълзя от канавката и да се завлека нагоре по стълбището към апартамента си. Заключих вратата, смъкнах горните си дрехи и се проснах разтреперан на дивана. Може би цял час не помръднах, докато из стаята постепенно се сгъстяваха студените сенки на онзи януарски следобед. После отидох до кухнята и повърнах в мивката, след което си налях щедра доза уиски.
Усещах как се изтръгвам от шока и ме обзема еуфория. Да, няколко глътки алкохол определено ме развеселиха. Проверих вътрешния джоб на сакото, после китката си — портфейлът и ръчният ми часовник си бяха на място. Липсваше само жълтата найлонова торбичка с мемоарите на сенатор Алцхаймер. Избухнах в смях, като си представих как двамата крадци бягат по Ладбрук Гроув и накрая спират в някоя пресечка да проверят плячката: Моят съвет към всеки младеж, възнамеряващ днес да навлезе в обществения живот… Едва след второто питие осъзнах, че положението не е от най-приятните. Старият Алцхаймер можеше и да не значи нищо за мен, но Сидни Крол едва ли щеше да погледне на станалото по същия начин.
Извадих визитната му картичка. Сидни Л. Крол от адвокатска кантора „Бринкърхоф, Ломбарди, Крол“, Ем Стрийт, Вашингтон. След като поразсъждавах десетина минути, отново седнах на дивана и набрах номера на мобилния му телефон. Той отговори след втория сигнал.
Читать дальше